Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Събудихте ли се вече, милорд?

Гарет се надигна бавно в леглото, съзнавайки, че чаршафът беше омотан около бедрата му и разкриваше голяма част от голото му тяло. Затова се наведе, дръпна завивката и я изтегли до гърдите си. После се отпусна във възглавниците и зачака лудото биене на сърцето му да се успокои и дишането да стане равномерно.

— Съжалявам, че ви събудих — проговори след известно време той.

— Знаете ли, Роби страдаше от ужасни кошмари. Свикнала съм — отговори меко Миранда и приседна на ръба на леглото. — Искате ли да ви донеса нещо?

— В чантата на седлото… бутилка коняк…

Миранда скочи и веднага му донесе бутилката.

— Благодаря ви. — Гарет отвинти капачката и поднесе шишето към устните си. Огнената течност опари гърлото му и в студения корем се разля благодатна топлина.

— Често ли имате кошмари? — попита тихо Миранда.

— Не — отговори кратко мъжът и отново отпи глътка коняк. Какво можеше да знае тази синеока невинност за лудостта и ненаситността на жена му, за всепоглъщащия сексуален глад, който трябваше да бъде задоволен на всяка цена, така както тялото се нуждаеше от храна и вода, за да живее? Миранда не можеше да си представи как се е чувствал той, да стои безпомощен и да гледа как жестоката болест разрушава тялото и духа на жената, която беше обичал с цялото си сърце… как беше живял с постоянното съзнание, че само смъртта на обичаната жена може да го освободи от страданията.

Откъде можеше Миранда да знае тези неща? И как можеше да си представи страшния миг, когато той бе посегнал със студени, целенасочени пръсти към пулса на шията й и бе търсил напразно, как сърцето му бе възликувало, че този цъфтящ млад живот най-после е угаснал? Каква преценка можеше да си състави тя за мъжа, който всеки ден се беше молил съпругата му да умре, за да се освободи от страшните мъчения, който подозираше чии бяха бруталните ръце, които най-после се бяха погрижили молитвата му да бъде чута? Как да си състави преценка за мъжа, който възнамеряваше да отнесе тайната в гроба си?

Миранда отиде до прозореца и прегърна Чип, който се беше сгушил на рамката и все още трепереше от страх. Щом лорд Харткорт не желаеше да говори за кошмарите си, добре, така да бъде. Може би и той като Роби не ги разбираше или не знаеше какво ги е предизвикало. Роби дори не можеше да й разкаже какво е сънувал. Всичко, което успяваше да си спомни, беше, че е пропаднал в черна дупка. Миранда се подаде навън и вдъхна дълбоко свежия нощен въздух. Небето на изток беше перленосиво.

— Скоро ще съмне — изрече тихо тя. Гарет остави бутилката на масата.

— Бих желал да поспя кротко още един час. Най-добре е и вие да си легнете, Миранда.

Младата жена остана още малко до прозореца, после се върна в леглото си. Вече не й се спеше, сетивата й бяха будни. Лежеше с широко отворени очи в полумрака и наблюдаваше разширяващата се светла ивица, която нахлуваше през прозореца. Много скоро многогласен птичи концерт посрещна ликуващо новия ден. Къде щеше да бъде тя в края на този ден? В един от лондонските дворци, в един чужд свят, за който не знаеше нищо… свят, който никога не беше очаквала да опознае. Защо си бе въобразила, че ще може да изпълнява успешно ролята на една лондонска лейди, на мис Мод д’Албар? Тя беше пътуваща артистка, акробатка. Беше смешно да повярва, че ще бъде убедителна в представянето на човек, който й е напълно чужд. Защо графът смяташе, че тя ще се справи?

Чип измърмори нещо и скочи от леглото. Прехвърли се умело през прозореца и изчезна сред дебелите клони на магнолиевото дърво, което растеше отпред.

Нямаше смисъл да заспива отново. Миранда отметна завивката, стана и се протегна доволно. После тихо се облече и огледа стаята. Дрехите на графа бяха нахвърляни в безредие върху и около скрина в долния край на леглото. Тя се наведе, вдигна ги и неволно смръщи носле при миризмата на ризата и жакета. Тази типична миризма се излъчваше от Раул, когато се връщаше в хана след поредната си нощна разходка в града — с подути очи, пиян, с раздърпани дрехи.

— Миришеш на бордей, Раул — изруга го сърдито мама Гертруд една сутрин, когато в пристъп на алкохолно блаженство мускулестият мъж се бе опитал да я грабне в силната си прегръдка.

Мъжете и бордеите бяха тясно свързани, но Миранда усети странно пробождане в сърцето при мисълта, че и графът бе потърсил утеха в прегръдките на проститутките.

Тя отиде до прозореца и се опита да проветри омърсените дрехи. Нещо излетя от копринените гънки на жакета и падна на пода. Тя се приведе и вдигна малка кадифена торбичка. Шнурът се развърза и вътре блесна нещо златно.