Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Вратата на Мод се открехна предпазливо и чифт ясносини очи надникнаха навън. Анри, който веднага усети, че го наблюдават, се обърна изненадано. Погледите им се срещнаха, после лицето със сините очи се отдръпна бързо и вратата се затвори много по-шумно, отколкото се беше отворила.

— Той ме видя! — прошепна ужасено Мод, облегна се на рамката на вратата и попипа лицето си. — Обърна се точно в мига, когато погледнах навън.

— И? Хареса ли ти? — промърмори Миранда, която си хапваше пастет от дивеч.

— Нямах достатъчно време, за да преценя — отвърна тихо Мод. — Освен това не се интересувам истински от него.

— Не, разбира се, че не — усмихна се подигравателно Миранда. — Убедена съм, че имаше съвсем друга, напълно убедителна причина да го шпионираш.

Миранда уви новите дрешки на Роби в едно вързопче и излезе от къщата на разсъмване. Чип танцуваше пред нея, сваляше шапка пред всеки минувач, когото срещаха, и непрекъснато си бърбореше развеселено, за да даде израз на радостта си, че бяха излезли навън в това свежо, слънчево утро.

Миранда носеше старата си оранжева рокля, главата й беше увита с шал, на краката й потракваха налъми. Отново се беше превърнала в скитащата циганка, която се смеси умело с множеството и се понесе към вътрешния град, за да свърши всекидневната си работа, без да привлича върху себе си погледите на минувачите.

Миналата нощ не бе могла да затвори очи и причината беше очевидна. Дълго време лежа будна в мрака, изпълнена с надежда да чуе тихото проскърцване на отварящата се врата. Но никой не дойде да попречи на почивката й. Графът остана в собствената си спалия, а тя се местеше неспокойно в леглото, изложена безмилостно на незадоволените си копнежи, тялото й сковано и напрегнато като струна на цигулка, която чакаше лъкът да се задвижи върху нея.

Тя си повтаряше, че Гарет трябва да бъде особено предпазлив, тъй като спалнята на херцога беше наблизо. Но също така знаеше, че можеше да се промъкне безшумно в спалнята му и да излезе, без никой да я види. Откакто той се отвърна така рязко от нея в балната зала след излизането й иззад стенния килим, двамата нямаха възможност да се видят и да си поговорят.

Тя зави по улицата, където беше квартирата на семейството й. Чип подскачаше оживено пред нея и се насочи право към обущарската работилница. Нямаше нужда да му казва къде отиват.

— Добро утро — поздрави Миранда. Обущарят, който тъкмо отваряше дюкянчето си, се прозина и я погледна сънено и с известно недоверие. Явно не можеше да я познае.

— Идвам при гостите от втория етаж — обясни Миранда, мина покрай него и влезе в дюкянчето.

— Те си заминаха. Събраха вещите си и си тръгнаха — каза мъжът и застана в средата на помещението, докато се ровеше с черния си показалец в устата си и се опитваше да измъкне от огромната дупка на кътника си влакно шунка, останала от снощната вечеря.

— Това е невъзможно! — Миранда се засмя невярващо и отново се обърна към дървената стълбичка.

— Ей, нали ви казах, че вече ги няма!

Изведнъж Миранда разбра, че той казва истината. Тишината, която идваше от стаята на горния етаж, беше оглушителна. С лудо биещо сърце тя изкачи стълбите, вдигна резето и блъсна вратата. Малката стая беше абсолютно празна, капаците на прозорците бяха затворени. Чип скочи вътре, огледа се тревожно и се хвърли в ръцете й. После скри лице на гърдите й и очите му станаха тъжни.

— Не е възможно да са си отишли — пошепна Миранда, все още неспособна да повярва на очите си и да види очевидното. Тя отвори капаците на прозорците и в стаята нахлу ярка слънчева светлина. Погледът й падна върху малък предмет в ъгъла, тя изтича да го вдигне и изхълца. Дървено кръгче, с което си играеше Роби. Джебедия му го бе издялал в неочакван пристъп на човечност и обич.

Очите й се напълниха със сълзи. Защо беше това предателство? Нищо не можеше да се сравни с чувството за загуба, с горчивото разочарование, които изпитваше в този момент. Тя се обърна към обущаря, която я бе последвал по стълбата и стоеше на прага.

— Защо си отидоха?

— Откъде да знам? — Той сви рамене. — Платиха си наема и вчера сутринта се изнесоха.

— Но защо не ми казаха нито дума? Не могат да си отидат просто така, без да се обадят, без да се сбогуваме! — Тя не забелязваше, че почти крещеше, сякаш се опитваше да убеди обущаря в нещо, което тон упорито оспорваше.

— Хайде, момиче, не се вълнувай толкова — опита се да я усмири той, трогнат от видимото й отчаяние. — Сигурно джентълменът, който ги посети, има нещо общо с това. Сигурно той ги е прогонил.