Джейн Фийдър - Целувката на черната вдовица

На първия етаж беше тъмно. Е, не беше нужно да горят лампи или свещи, след като всички спяха. Хю запали една свещ от въглените в камината и изкачи на пръсти стълбата към господарските покои.

Под вратата на спалнята не се виждаше светлина. Той натисна бравата и влезе безшумно.

Огънят беше напълно угаснал. Хю веднага разбра, че нещо не беше наред и че бе станало нещо ужасно. Помещението беше празно. Не беше нужно да провери, за да е сигурен. Духът и близостта на Гуинивър липсваха. Всичко, което й принадлежеше, беше изчезнало и спалнята му изглеждаше гола и чисто мъжка както преди сватбата.

Той отиде до леглото, знаейки, че ще го намери празно. Нямаше ги нито меките завивки, нито копринените възглавници. Белите чаршафи сякаш му се ухилиха подигравателно в мрака.

Хю намери кремък и прахан и запали още една свещ. Гуинивър го беше напуснала. Но нима си беше отишла, без да му остави вест? Нима беше изчезнала от живота му, без да го удостои с една-едничка дума? Отчаян, той претърси стаята, обърна всички възглавници, прегледа празния шкаф, надникна под стомната и легена. Нищо. Нищичко.

Излезе в коридора и се втурна към стаята, където живееха момичетата и Тили. Вратата беше открехната. И тази стая беше празна. Огънят беше угасен. Нямаше ги и котенцата, които го посрещаха със страхливо мяукане.

Скръстил ръце пред гърдите си, той застана насред стаята, треперейки от ужас. Започваше да осъзнава какво бе загубил.

Връзката му с Гуинивър беше започнала със смърт. Смърт беше опетнила любовта им с подозрения… с отровата, присъща на смъртта. Недоверие. Змия, която се хранеше от собствената си опашка.

Той я видя пред себе си, неподвижна, спокойна, обляна от златна светлина, докато слушаше злобните му обвинения. И отново я чу да му признава: „Аз те обичам, Хю.“

А той я отблъсна, обвини я, че е лъжкиня и убийца. Обвини жената, която се беше отказала от всичките си притежания заради дъщерите си, че е отровила сина му…

Хю се отпусна със стон на леглото, в което бяха спали децата, зарови глава във възглавниците и затвори очи.

— В Мурфийлдс, казвате? — Хю, който се беше облегнал на перваза на камината и се взираше в буйно разгорелите се пламъци, се обърна бавно към мастър Милтън. В дълбоко хлътналите му очи отново светнаха живи искри.

— Да, милорд. — Управителят скри ръце в широките ръкави на палтото си. Денят едва започваше и в залата беше много студено, тъй като бяха запалили огъня само преди минути. Бяха го вдигнали от леглото, тъй като господарят искаше веднага да говори с него. Въпреки всичко лицето му издаваше важност и самодоволство, тъй като имаше да съобщи интересна новина.

— Малко преди да си легна, чух мастър Кроудър да разпитва готвача за пансиона, който сестра му държи в Мурфийлдс. Не си помислих нищо лошо, сър. Мастър Кроудър не спомена, че смятат да потеглят през нощта, в такъв случай изобщо не бих легнал — добави за свое оправдание Милтън, като че беше упълномощен да представлява господаря си в негово отсъствие и да попречи на лейди Гуинивър и свитата й да напуснат къщата.

Той помълча малко и добави:

— Разпитах и в оборите. Тръгнали са малко преди единайсет. Взели са само свои коне. Магистър Хауърд, мистрес Тили, мастър Кроудър, дори ловецът Грийни. Лейди Пипа казала на оборските ратаи, че въздухът в къщата бил вреден за тях и вие и майка им сте решили, че не бива и те да се разболеят като мастър Робин.

Милтън примигна развълнувано.

— Намерих, че отпътуването им е малко прибързано, сър, но като знаех, че тази сутрин трябваше да потеглят за Дербишайър, не си помислих нищо лошо — допълни той и в гласа му имаше недвусмислен въпрос.

Хю не отговори. Въобще не го интересуваше какво се говореше в кухнята за последните събития в къщата. Не му се вярваше, че прислугата ще се задоволи с обяснението, което Гуинивър беше дала на децата си. Всички щяха да заподозрат унизителната истина. Лейди Гуинивър беше напуснала съпруга си. И всички вероятно очакваха той да препусне след нея и да я върне, както би постъпил всеки самоуважаващ се мъж.

Защо обаче Гуинивър не се бе постарала да скрие целта на пътуването си или да се измъкне незабелязано? В сърцето му пламна надежда. Дали тя очакваше той да разбере заблудата си и да се опита да я върне? Не му се вярваше. Не беше в стила й да играе подобни игри. Тя знаеше, че той не би я принудил да се върне при него, затова не беше сметнала за нужно да скрие убежището си.