Джейн Фийдър - Брачно предложение

— Аз не играя с вас, Арабела — проговори меко мъжът. — Никога не бих направил подобно нещо, повярвайте. Вие сте споделяли тази къща с несъщия с брат, нали?

Арабела не обърна внимание на почти интимното обръщение, както бе пренебрегнала целувката по ръката, и скръсти ръце под гърдите в опит да покаже, че е господарка на ситуацията. Че нищо не би могло да я свари неподготвена. В действителност всеки нерв по тялото й беше опънат до болка, готов да реагира на следващото му предизвикателство.

— Брат ми беше гост в тази къща. Много нередовен гост — отговори сухо тя. Спомни си посещенията на Фредерик, придружен от ужасните му приятели, и потръпна. Компанията завземаше цялата къща и тя се заключваше в покоите си. Излизаше едва когато всички си заминеха. Въпреки това многократно бе ставала свидетелка на пиянски оргии и насилие…

— Никой не ви е обвинил, че живеете под един покрив с него, нали? — попита меко дукът.

— Не, разбира се, че не. Фредерик беше мой брат, аз бях под негова закрила, живеех в дома му като храненица. — В гласа й прозвуча лека горчивина. Брат й само я търпеше, но сега не беше време да обяснява това на херцога.

— Добре тогава, представете си, че аз съм на мястото на Фредерик — предложи в най-добро настроение Сен Жюл. — Вашият брат ви предостави на моята закрила. — Потупа документа в джоба си и обясни: — Тук пише, че граф Дънстън ми прехвърля всички свои активи и пасиви. — Усмихна се леко и заключи: — Според мен вие, лейди Арабела, принадлежите към активите.

Арабела запази безразличното си изражение и усмивката му угасна. Нямаше защо да хаби очарованието си за равнодушна публика.

— След като съм заел мястото на брат ви, аз ще гледам на вас като на своя подопечна — продължи той със спокоен тон. — Щом никой не е възразявал да живеете под един покрив с Фредерик Лейси, значи никой няма да възрази, че оставате в дома на заместника му, прав ли съм?

Абсурдната логика на думите му беше твърде много за Арабела. Изведнъж очите й станаха огромни, тя издаде странно задавен звук, обърна се и отиде до прозореца. Сложи ръка на устата си и втренчи поглед в любимата си градина. Джак видя как раменете й затрепериха и се уплаши. Да не би да плаче? С два скока се озова зад нея.

— Арабела…

Тя се обърна към него и той се смая. Цялата се тресеше от смях, очите й святкаха като топази.

— Вече съм абсолютно сигурна, че никога не сте имали случай да се срещнете с лейди Олсъп — изрече тя с дрезгав глас и отново се разтресе от смях.

Той поклати глава и в очите му светна веселие, макар да нямаше представа за какво говори тя и защо бе реагирала така на думите му.

— За съжаление не съм имал това удоволствие. Какво съм пропуснал?

— Лейди Олсъп е съпругата на виконт Олсъп от Олсъп Манър — обясни сериозно Арабела. — Дама със значителни размери и непоколебим морал. В кръг от двайсет мили последната инстанция по отношение на модата и доброто поведение. Никой не смее да предизвика недоволството й.

Джак кимна бавно и сиянието в очите му се засили.

— Май чувам неодобрение в гласа ви, мадам? Явно споменатата дама държи твърде много на мнението си.

— Отгатнахте. Лавиния Олсъп е дъщеря на провинциален адвокат, но непрекъснато изтъква важността на аристократичния произход. Освен това прилага тактика за сплашване и тиранизиране и е успяла да убеди всички дами в околността — а те не са много — в своята важност. — В гласа на Арабела прозвуча повече презрение, отколкото веселие. — Щом узнае за смъртта на Фредерик и пристигането ви в Лейси Корт, ще връхлети като буря. Очаквам посещението й най-късно утре сутринта.

— Ще се радвам да се запозная с достойната дама и да й обясня ситуацията — рече сериозно Джак.

Арабела отново избухна в смях. Открай време имаше предпочитание към смешното в живота и беше склонна да се смее дори в неподходящите моменти. Този май беше най-неподходящият досега. Но представлението беше великолепно. Тя беше единствената дама в областта, която не се подчиняваше безпрекословно на лейди Олсъп, а сега, с обединени сили… заедно с дук Сен Жюл… ще се разрази грандиозна престрелка, нямаща равна на себе си.

— Знаете ли — заговори тя с колеблива усмивка, — почти съм готова да се съглася с плана ви, само за да видя лицето на Лавиния, когато й обясните, че няма разлика дали една самотна жена споделя къщата със своя брат или с напълно чужд мъж.

— Е? — Той разтвори подканващо ръце.

Като си представи реалността, която буквално й се натрапваше, Арабела се поколеба. Нямаше никакво желание да напусне дома си, градината, орхидеите — или поне не без подготовка. Орхидеите изискваха ежедневно внимание. Вярно, главният градинар Уивър щеше да спазва точно указанията й, но все пак… Само тя притежаваше безкрайна любов и усет към детайла, необходими за развитието на тези крехки цветя. Знаеше, че семейство Барат ще я приемат с отворени обятия. Мег Барат беше най-добрата й приятелка още от детските години, а сър Марк и лейди Барат я имаха почти за втора дъщеря. Но това беше само временно решение, защото Баретови бяха с ограничени средства. Можеше да се подслони и в дома на свещеника. Дейвид и съпругата му ще я приемат с радост, но само за известно време. Те имаха шест деца и почти не оставаше място за гости. Никак не й беше приятно да мисли, че ще се мести от къща в къща и ще моли за милостиня.