Джейн Фийдър - Брачно предложение

Тя го погледна втренчено и той прочете в погледа й окончателност.

Отново отпи глътка вино и потъна в мислите си. През цялото време я гледаше, уверен, че тя ще размисли и ще изрази съжаление за необмислените думи, които бе хвърлила в лицето му. Вероятно трябваше да й остави известно време, за да осъзнае грешката си и да му се извини. Полуспуснатите клепачи го правеха да изглежда ленив, но острите сиви очи ги изобличаваха в лъжа. Контрастът между черните вежди и белия кичур над челото излъчваше заплаха, предупреждаваше за опасност.

— Ще ми трябва около час, за да подготвя заминаването си — продължи Арабела със същия леден тон. — Днес не мога да събера целия си багаж, затова ще помоля Франклин да го прибере на тавана. Щом уредя живота си, ще изпратя да вземат нещата ми. Надявам се, че нямате какво да възразите, ваша светлост.

— Разбира се, че не възразявам. — Херцогът си наля втора чаша вино. — Както вече казах, нямам никакво намерение да ви изхвърля от дома ви. Останете колкото искате.

Арабела смръщи чело.

— Не ви разбирам. Наистина ли искате да кажете, че мога да продължа да живея тук?

Той се обърна отново към нея и в сивите очи блесна усмивка, която рязко промени лицето му. Белият кичур и черните вежди вече не изглеждаха заплашителни.

— Но разбира се. Аз не съм чудовището, за което ме смятате, лейди Арабела.

Усмивката му беше заразителна и Арабела усета как чертите й се отпуснаха. Вероятно не го е преценила правилно. Той бе признал какво е извършил, а и Фредерик й беше само полубрат, към когото не изпитваше сестрински чувства. Този мъж явно не подозираше, че между нея и Фредерик цареше равнодушие, дори враждебност, но въпреки това съобщението за смъртта на брат й прозвуча безчувствено, едва ли не между другото. Изобщо не се заинтересува от чувствата й. И все пак… тази усмивка беше знак, че притежава и някои приятни черта на характера.

Арабела реши да избере неутрален тон.

— Простете, ако ви се струвам неучтива, милорд. Новината ме шокира. Благодаря ви за предложението.

Мъжът се поклони.

— Удоволствието е изцяло мое, мадам. — Улови ръката й и я поднесе към устните си. Арабела усети лекото му докосване. Не беше обичайно мъжете да целуват ръцете на жените, особено след толкова кратко познанство. Едно леко накланяне над пръстите й би било напълно достатъчно, но Арабела си каза, че сега не е време да мисли за формалности. Щом той беше склонен да я остави в къщата, докато подготви заминаването си, тя ще се възползва от предложението. По-добре да не го настройва срещу себе си.

— Желаете ли да хапнете нещо, преди да се върнете в Лондон? — попита тя и скри ръката зад гърба си, когато той я пусна. — Време е за обяд. Вероятно сутринта сте тръгнали много рано.

— Да, тръгнах на разсъмване — отговори небрежно той. — Но нямам намерение да се върна в Лондон, мадам.

— Така ли? — Арабела вдигна вежди. — Вероятно имате приятели в Кент?

Лордът поклати глава и блещукането в очите му отново предизвика у нея усещане за надвиснала заплаха.

— Нямам приятели, затова пък имам къща в Кент — обясни той все така небрежно. — Изглежда ми доста приятна. — Широкият жест беше недвусмислен. — Имам намерение да остана известно време тук и да опозная имота си. Трябва да се видя с управителя, да се запозная с арендаторите… и, естествено, с персонала. Лятото е много горещо и на село е доста по-приятно, отколкото в Лондон. Надявам се, че сте съгласна с мен.

Арабела изпита чувството, че земята под краката й се е разтворила, за да я погълне.

— Днес очевидно схващам бавно — изрече бавно тя. — Сигурно е от горещината. Бях останала с впечатлението, че ми разрешавате да остана, докато си намеря друго жилище.

Джак Фортескю се поклони.

— Точно така. Можете да останете, колкото желаете.

— Но… Прощавайте, има нещо, което не разбирам… Наистина ли смятате да живеете под един покрив с мен? — Арабела отново вдигна вежди.

— Точно така. Възхитен съм колко бързо схващате, милейди. Оценихте ситуацията напълно правилно. — Усмивката му, макар дружелюбна и привлекателна, не успя да разсее лошите й предчувствия.

В златнокафявите очи отново блесна гняв.

— Явно се наслаждавате на играта, милорд. Не разбирам с какво съм го заслужила. Извинете ме. — И направи крачка към вратата.

Джак я изпревари и сложи ръка на бравата. Двете кучета изръмжаха заплашително. Козината им настръхна.

— Шшт. Долу! — заповяда сърдито тя и те се подчиниха, макар че не изпускаха от очи непознатия мъж. Арабела изпита леко разочарование от подчинението им.