Джейн Фийдър - Брачно предложение

— Да, знам — каза Джак и направи пренебрежителен жест. — Оставила е нещичко на дъщеря си, но с него не може да се живее.

Двамата заслизаха в мълчание. Джордж през цялото време се питаше защо Джак е така добре запознат с финансовата ситуация на една непозната жена, появила се за малко в лондонското общество, преди завинаги да се оттегли на село. Клатеше глава и тайно проклинаше своя загадъчен приятел, който винаги запазваше хладнокръвие и действаше с такава студена премисленост, че шокираше и най-закоравелите циници. Ала в нужда нямаше по-добър приятел от Джак, по-силна опора. Близките му знаеха, че могат да разчитат на помощта му, че никога няма да чуят от устата му лъжи и преструвки. Само глупак би посмял да се изправи срещу него. Само отчаян човек, загубил желание да живее, би го направил свой враг.

— Какви намерения имаш спрямо момичето? — попита Джордж, когато излязоха на улицата. От три седмици не бе валяло и в Лондон беше потискащо задушно, макар да беше малко след четири сутринта. Гадната миризма от канавките, пълни с боклуци, конски тор и човешки екскременти, беше навсякъде.

Джак спря, обърна се към придружителя си и за първи път през този ден очите му се озариха от спонтанна усмивка. Пълната, чувствена уста също се усмихна.

— Уверявам те, драги приятелю, че намеренията ми са напълно почтени. Абсолютно почтени. — Тупна го леко по рамото и добави: — Прощавай, но сега искам да остана сам.

Джордж го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. Ръката му почиваше спокойно върху дръжката на сабята. Оглеждаше се бдително наляво и надясно, за да не пропусне нито една сянка, нито един тъмен отвор по опасните тесни улички.

Джордж вдигна рамене и се върна в клуба. Трябваше да се свършат някои неща. Един човек бе намерил смъртта си.

Арабела Лейси беше толкова заета със скъпоценните си орхидеи в оранжерията зад къщата, че не чу пристигането на госта… тропота на конски копита по настланата с чакъл входна алея, търкалянето на тежките, обковани с желязо колела на парадната карета, теглена от четири коня. Не чу дори вика на пощальона, който призова слугите, нито ударите на тежкото чукче с лъвска глава по вратата.

Беше толкова задълбочена в работата си, че не забеляза кога кучетата й се надигнаха от слънчевото местенце в ъгъла на помещението и се запътиха към стъклената врата на задната стая. Там спряха с наострени уши и вдигнати рунтави опашки. Тя не чу и отварянето на вратата, защото тъкмо проверяваше листата на един рядък екземпляр и се вълнуваше от едно мъничко черно петно, което вчера не бе забелязала.

— Простете, че нахлувам така, мадам.

Тихите, леко провлечени думи я стреснаха. Арабела скочи и градинската ножица падна от ръцете й. Тя притисна с две ръце сърцето си и прошепна объркано:

— Ама че ме уплашихте…

— Да, виждам. Съжалявам… не знаех как иначе да покажа присъствието си.

Гостът влезе в оранжерията и Арабела забеляза с учудване и гняв, че води със себе си двете кучета. Ръцете му почиваха върху главите им и те се подчиняваха на натиска, сякаш бяха свикнали с него. Обикновено Борис и Оскар бяха недоверчиви към непознатите и тя бе свикнала да разчита, че ще й съобщават за всеки посетител, все едно чужд или познат. По същия начин можеше да разчита и на иконома Франклин. Къде ли беше изчезнал в тази ранна сутрин?

Арабела огледа непознатия с неприкрито любопитство. Ненапудрената му коса беше вързана на тила с черна кадифена лента. Погледът й спря върху възхитителния бял кичур точно над широкото чело. Мъжът носеше костюм за езда. В едната си ръка стискаше триъгълна шапка със златен ширит, в другата — камшик за езда със сребърен обков. Камшикът леко се удряше в ботуша, ясните, пронизващи сиви очи срещнаха погледа й съвсем спокойно.

— Мисля, че не се познаваме, сър. — В гласа на Арабела прозвуча леко високомерие. Наклони леко глава и с неудобство отбеляза, че на челото й са избили капчици пот, а косата й виси на влажни кичури от двете страни на лицето. В оранжерията беше ужасно задушно…

Посетителят направи елегантен поклон и черните поли на жакета му се разтвориха.

— Джак Фортескю, на вашите услуги, милейди. — Изправи се и й протегна ръка за поздрав.

Арабела смутено сведе поглед към собствената си ръка. Когато работеше в оранжерията, никога не носеше ръкавици. Дланите й бяха мръсни, под ноктите имаше черно. Затова не пое протегнатата ръка, а направи реверанс. Сутринта беше облякла най-старата си муселинена рокля, изтъняла и избеляла, и това я смути още повече. В присъствието на безупречно облечения джентълмен се чувстваше като прислужница, а това не беше добре за душевния й мир. Ала името я накара да застане нащрек.