Джейн Фийдър - Брачно предложение

— За първи път видях Арабела мръсна и запотена да се рови в една цветна лека. Незнайно по каква причина не можах да устоя на гледката.

— Джак, разбира се, беше безупречен — засмя се Арабела. — Отначало не намерих това обстоятелство за неустоимо. Но нали се казва, че противоположностите се привличат. Изглежда и нашият случай е такъв.

— Не бих казал, че стоим в двата противоположни края на вселената — заяви Джак и се зарадва на живите искри в очите на сестра си.

— Според мен щеше да бъде по-добре само единият от нас да е… нетрадиционен — отговори с усмивка Арабела. — Но лично аз мисля, че тогава връзката ни нямаше да е щастлива.

— Боже, как ми се иска да видя детето, което сте създали — въздъхна Шарлот и се опита да се настани по-удобно на тясната койка.

Джак се обърна като ударен от гръм и погледна Арабела, която продължаваше да крепи крехката фигура на сестра му. Арабела се засмя самодоволно.

— Аз не съм от хората, които страдат от морска болест — обясни високомерно. — Вече би трябвало да знаеш, че имам много здрав организъм.

Шарлот се засмя, но напрежението я изтощи. Смехът отприщи ужасяващ пристъп на кашлица и кърпата, с която притисна устата си, се обагри в кръв. Арабела я взе от ръцете й и се наведе за легена, който чакаше до койката. Джак се извърна настрана. Не беше в състояние да понесе мъките на сестра си. Най-сетне пристъпът премина и Шарлот отново се облегна на Арабела. Смъртнобледа, с дълбоко хлътнали очи, черни като пещери. Сините сенки под тях бяха огромни и стигаха чак до скулите. Живите искри бяха угаснали като последното проблясване на догаряща свещ.

Арабела подаде легенчето на Джак, който безмълвно го изпразни и го остави на масата. Арабела отново нагласи главата на Шарлот на рамото си. Тялото й беше крехко като на птичка и тя имаше чувството, че и най-лекото докосване може да го прекърши. Крепеше я внимателно, докато Джак седеше на тясната пейка под прозорчето и се взираше мрачно в далечината. Гърбът му беше скован, раменете стегнати. Арабела усети как животът бавно си отива от болната и повика съпруга си.

— Джак…

Той стана и пристъпи към койката. Коленичи и улови сухата като хартия ръка на сестра си. Притисна я до бузата си и остана така, докато след няколко минути Шарлот изпусна последния си дъх. Очите на Арабела останаха сухи. Джак, чието лице бе обляно от сълзи, плака и за двамата.

Когато той взе тялото на сестра си от ръцете й и го притисна до гърдите си, Арабела стана от койката и тихо излезе от каютата. Съпругът й имаше право да остане сам с мъката си. И да бди над мъртвата.

Погребаха Шарлот в утринния здрач. Безжизненото тяло се плъзна леко в спокойното, оцветено в розово море. Том Пери произнесе просто надгробно слово:

— Предаваме тялото й на морето.

Моряците стояха мълчаливо наоколо, а Джак, вече със сухи очи, проследи от релинга как тялото на сестра му потъна в спокойната вода. Арабела стисна ръката му, макар да знаеше, че той не усеща докосването й. Отново се бе отдалечил от нея. Въпреки това не махна ръката си, докато напразно се опитваше да се пребори със сълзите. Близостта й с Шарлот бе продължила само няколко дни, но я бе обикнала като сестра. Сега плачеше за загубата, която бяха претърпели тя и детето в утробата й. То никога нямаше да се запознае с леля си, която със сигурност щеше да обогати живота му.

Когато всичко свърши, моряците се разотидоха, Джак благодари на Том Пери и веднага слезе в каютата си. Арабела понечи да го последва, но едва забележимо движение на ръката й показа, че той предпочита да остане сам. След кратко колебание тя се върна горе и стоя там, докато стана съвсем светло и на хоризонта се появи английският бряг.

Усети приближаването на Джак, без да е чула стъпките му. Той застана до нея под първите лъчи на утринното слънце, опря се на перилата и се загледа в спокойните води на Ламанша. После безмълвно протегна ръка към жена си и тя измина без колебание малкото разстояние, което я отделяше от него. Той не я докосна, но двамата бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше топлината му.

— Прости ми — прошепна тя задавено.

— Какво да ти простя, Арабела? — Той обърна бавно глава и я погледна. Изражението му беше спокойно. Само в дълбините на очите се четеше болка.

Тя се постара да намери правилните думи.

— За предателството на брат ми.

— О, отдавна съм престанал да те смятам за сестра на Фредерик Лейси — отвърна той, сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си. — Аз съм, който трябва да моли за прошка, мила. Мина много време, докато проумея за какво съкровище съм се оженил… и колко малко го заслужавам.