Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Имаш ли цигари? — прошепна една вечер Рейхил, подавайки глава през вратата пет минути след изгасване на осветлението.

— Естествено.

— Идвам при теб.

— Вземай възглавници и се разполагай на прозоречната ниша, какво се чудиш?

Еймъри седна в леглото си и запали цигара, докато Рейхил се намести удобно за разговор. Любимата тема на Рейхил беше бъдещето на всеки от абитуриентите, а Еймъри не се уморяваше да му го рисува.

— Тед Конвърс ли? Всичко е ясно. Ще го скъсат на изпитите, ще изкара цяло лято в Хармстръмс с частни учители, ще се набута в „Шеф“ поне с четири условни заверки и няма да вземе даже първия семестър. После ще се върне у дома на Запад и ще хойка като разпран поне година-две; накрая баща му ще го вкара в търговията с бои. Ще се ожени, ще народи четирима синове, до един тъпаци. До края на живота си ще мисли, че „Сейнт Риджисис“ го е провалил, затова ще прати синовете си в обикновено училище в Портланд. Ще умре на четирийсет и една от разстройство на двигателните центрове в мозъка и жена му ще подари на презвитерианската църква купел или както там му викат, върху който ще бъде гравирано името му…

— Стига, Еймъри. Идиотски мрачно стана. А за себе си какво ще кажеш?

— Аз съм от по-висша класа. Ти също. Ние сме философи.

— Аз не съм.

— Как да не си! Ти носиш на раменете си дяволски отлична глава.

Но Еймъри знаеше, че нищо абстрактно, никаква теория или обобщение никога не са успявали да развълнуват Рейхил, докато не опипа всички конкретни дреболии.

— Не нося — настоя Рейхил. — Позволявам на хората тук да ми се налагат, а от това нищо не печеля. Аз съм жертва на приятелите си, дявол да го вземе: правя им упражненията, измъквам ги от каши, всяка година прекарвам убийствени летни ваканции по къщите им и вечно забавлявам недораслите им сестрички; не избухвам, когато се държат себично, а после те си мислят, че ми се отблагодаряват, като ме избират за председател и ми викат, че съм бил „големият мъж“ на „Сейнт Риджисис“. Искам да отида някъде, където хората си гледат своята работа, и аз да мога да пращам идиотите, където им е мястото. До гуша ми дойде да бъда мил с всеки смотльо в колежа.

— Ти не си зализвач — каза неочаквано Еймъри.

— Какъв?

— Зализвач.

— Какво, по дяволите, е това?

— Ами нещо, което… което… абе има ги много. Но ти не си такъв, нито пък аз, макар че аз се приближавам повече от теб.

— Кой е тогава? И кое те прави такъв?

Еймъри се замисли.

— Ами… като че ли външният белег е, когато си залижеш косата назад.

— Като Карстеърс ли?

— Да… точно така. Той е зализвач.

Прекараха две вечери в извеждане на точно определение. Зализвачът се оказа с приятна или с чистоплътна външност; не беше глупав, поне в социално отношение, и използваше всички средства по широкия път на честността, за да напредне, да бъде известен, харесван и никога да не изпада в беда. Обличаше се добре, подчертано спретнато, и прякорът му идваше от това, че косата му бе неизменно подстригана късо и напоена с вода или лосион, с път в средата и пригладена назад, както налагаше модата на деня. Зализвачите в техния випуск бяха възприели очилата с рогови рамки като отличителни знаци на своето зализвачество и това ги правеше тъй лесно определими, че Еймъри и Рейхил нито веднъж не се припознаха. Зализвачите, изглежда, бяха пръснати из целия колеж, винаги мъничко по-умни и по-хитри от своите съученици, вечно манипулираха една или друга група, но внимателно прикриваха интелигентността си.

Еймьри намираше, че определянето на зализвача е много полезно, но това изтрая само до влизането му в университета, когато очертанията на образа така се размиха и станаха тъй неясни, че се наложи да бъде разделян многократно на подвидове, докато се превърна само в характерна черта. Тайният идеал на Еймъри притежаваше всички особености на зализвача, но с добавка още на смелост, могъщ ум и талант — освен това Еймъри му отпусна и жилка ексцентричност, което пък изцяло бе несъвместимо със същинския зализвач.

Това бе първото истинско отдръпване от лицемерието на колежанската традиция. Зализвачът несъмнено беше съставна част от успеха и се различаваше основно от „големия мъж“ на предуниверситетските училища.

Еймъри окончателно избра Принстънския университет, въпреки че щеше да бъде единственото момче от „Сейнт Риджисис“, което щеше да кандидатства там тази година, в неговите очи Йейл поемаше романтичен блясък от приказката за Минеаполис и от това, че там се стичаха възпитаниците на „Сейнт Риджисис“, отвоювали си правото да членуват в прословутия клуб „Череп и кости“, но Принстън го теглеше по-силно с пъстроцветния живот и със съблазнителната слава на най-привлекателния извънградски клуб в Америка. Омаловажени от застрашаващото приближаване на приемните изпити, колежанските дни на Еймъри бавно потънаха в миналото. Години по-късно, когато посети „Сейнт Риджисис“, той сякаш бе забравил за своите успехи от последния клас и успя да види себе си само като неприспособимо момче, забързано по коридорите и осмивано от озверелите си съученици, изгубили ум от благоразумие.