Ф. Фицджералд - Отсам рая

И припряно излезе от стаята, В хладния въздух навън, докато крачеше към общежитието си, той тържествуваше, задето бе отхвърлил предложената помощ.

— Проклет стар глупак! — извика злобно. — Като че ли не зная и без него!

Реши, че случилото се е достатъчно извинение да не се върне повече в занималнята, затова, удобно излегнат в стаята си, задъвка бонбони и дочете „Белият отряд“.

През февруари светна ярка звезда. На рождения ден на Вашингтон Ню Йорк го зашемети с блясъка на дългоочаквано събитие. Беглото му впечатление от града като искряща белота на фона на наситено синьо небе бе запазило в паметта му картина на великолепие, съперничещо на приказните градове, от „Хиляда и една нощ“; този път той видя Ню Йорк на електрическо осветление и от неоновата колесница на Бродуей, както и от очите на жените в „Астор“, където вечеряха заедно с младия Паскърт от „Сейнт Риджисис“, рукна на струи романтика. Когато минаха по пътеката в театъра, приветствани от нервното дисонантно скрибуцане на настройвани цигулки и от тежкия сластен аромат на гримове и пудри, той сякаш се гмурна под купола на епикурейските радости. Всичко го омагьосваше. Даваха пиесата „Малкият милионер“, в която играеше Джордж Коън, и докато гледаше танца на една зашеметяваща млада брюнетка, очите му преливаха от екстаз.

пееше тенорът и безмълвно, но страстно Еймъри се съгласяваше с него.

Цигулките разгърнаха в трели последните тонове, момичето клюмна в поклон върху сцената като сразена пеперуда, взрив от аплодисменти разтърси залата. Ах, да се влюбиш под омайната премала на такава мелодия!

Последното действие се разиграваше в градина върху покрив и челите въздишаха под оперетната луна, докато лековати приключения и пенливи като газирана напитка комедийни обрати се стрелкаха напред-назад в бялата светлина на прожекторите. Еймъри пламна от желание да стане свой човек в градините на всички покриви, да се запознае с едно такова момиче или още по-добре — със самото момиче, чиято коса щеше да е вплела всичката златолунна светлина, а бръщолевещ келнер щеше да налива искрящо вино през неговото рамо. Когато завесата падна за последен път, той изпусна тъй дълга въздишка, че хората от предните редове се обърнаха, изгледаха го и възкликнаха достатъчно високо, та да ги чуе.

— Невероятно хубаво момче!

Това отклони мислите му от пиесата и той се запита дали наистина изглежда красив в очите на нюйоркчани.

Двамата с Паскърт закрачиха, потънали в мълчание, към хотела. Паскърт проговори пръв. Несигурният му петнайсетгодишен глас прекъсна с меланхолната си уплътненост размишленията на Еймъри:

— Готов съм още тази вечер да се оженя за това момиче.

Излишно бе да пита кое момиче има предвид.

— Ще се гордея да я заведа у нас и да я представя на наш’те — добави Паскърт.

Това направи наистина силно впечатление на Еймъри. Поиска му се да го беше казал той, а не Паскърт. Прозвуча тъй зряло.

— Питам се, дали всички актриси са напълно покварени?

— Не, сър, съвсем не, по дяволите — отхвърли категорично светският младеж, — сигурен съм, че това момиче е златно. Личи си.

Те поскитаха, смесвайки се с бродуейската тълпа, понесени в мечти от вихрената музика, която се изливаше от заведенията. Нови лица блясваха и гаснеха като милиарди светулки, лица бледи или напудрени, уморени, но поддържани от някаква изнемощяла възбуда. Еймъри ги гледаше омагьосан. Той градеше планове за своя живот. Щеше да живее в Ню Йорк и да го познават във всеки ресторант и кафене, от ранна вечер до ранна сутрин щеше да си носи фрака и щеше да проспива унилите часове на утрините.

— Да, сър, готов съм да се оженя за това момиче още тази вечер!

Октомври на неговата втора и последна година в „Сейнт Риджисис“ остана като върхов момент в паметта на Еймъри. Мачът с „Гротън“ започна точно в три часа на един свеж и тонизиращ следобед, който продължи до късния хлад на есенния здрач; Еймъри беше преден защитник — насърчаваше съотборниците си с отчаяна ярост, отнемаше невъзможни топки, подаваше сигнали с глас, спаднал до бясно грачещо хриптене, и въпреки това намираше време да се любува на просмуканата от кръв превръзка около главата си, на напрегнатия славен героизъм на телата, които връхлитаха и се вкопчваха едно в друго, и на пулсиращите от болка крайници. В тия дълги минути смелостта се лееше като вино от ноемврийската мрачина, а той бе вечният герой, слят в едно с морския скитник, изправен на носа на норвежка галера, с Ролан и Хораций, със сър Найджъл и Тед Кой, обрулен от стихиите до кости, после запратен във вълните по собствена воля, той отби напливите и долови далечния грохот на поздравленията… накрая, насинен и изтощен, но неуловим за противника, описа кръг, изплъзна се, засили се, нанесе фронтален удар с длан в лицето на изпречилия се съперник… вкарвайки единствения гол на мача, той се строполи пред вратата на „Гротън“ заедно с двама противници върху краката си.