Ф. Фицджералд - Отсам рая

От насмешливото превъзходство на шестия си семестър и на своя успех Еймъри гледаше с цинично учудване на положението си от предната година. Беше дотолкова из основи променен, доколкото въобще можеше да бъде променен Еймъри Блейн. Еймъри плюс Биатрис, плюс две години в Минеаполис — това бяха неговите съставни елементи, когато го приеха в „Сейнт Риджисис“. Но годините в Минеаполис не бяха наслоили достатъчно дебел пласт, за да прикрият „Еймъри плюс Биатрис“ от ровещите погледи в един колежански пансион, така че „Сейнт Риджисис“ много болезнено изтръгна Биатрис от него и започна да наслагва нови и много по-безинтересни ламперии върху фундаменталния Еймъри. А както „Сейнт Риджисис“, така и Еймъри не съзнаваха, че дълбоко в себе си този фундаментален Еймъри не бе се променил. Същите онези негови черти, поради които беше страдал — потиснатостта му, склонността да позира, ленивостта и това, че обичаше да се халосва, — сега се приемаха в реда на нещата, като признати чудатости на звездата полузащитник, на духовития актьор и издателя на „Сейнт Риджис Татлър“: озадачаваше се, когато виждаше как по-малките впечатлителни момчета подражават на същите тия суетности, които до неотдавна бяха презирани слабости.

След сезона на мачовете той се отпусна в замечтано доволство. Измъкна се рано от предваканционната вечеринка и си легна, за да се наслади на удоволствието да послуша как мелодията на цигулката прелита над поляната и вълните й прииждат в прозореца му. Нощи наред лежеше така и сънуваше наяве усамотени монмартърски кафенета, където жени, сякаш изваяни от слонова кост, се впускат презглава в романтични тайнства с дипломати и авантюристи под звуците на оркестри, изпълняващи унгарски валсове, където въздухът натежава, другоземен от непозволена любов, лунни лъчи и премеждия. През пролетта прочете по задължение „Алегро“ 4 4 „L’Allegro“ — ранна поема на Джон Милтън (1608–1674), в която поетът изобразява себе си като безгрижен юноша, отдал се на насладата от съзерцанието на природата. и се вдъхнови за лирични излияния на тема Аркадия и свирките на Пан. Премести леглото си така, че слънцето да го буди в зори, та мигом да се облече и да се намери при допотопната люлка, вързана на ябълковото дърво до пансиона на абитуриентите. Сядаше на нея и започваше да се оттласква, високо, все по-високо, докато го завладее чувството, че се люлее в широкия простор, в приказно царство на свирещи сатири и на нимфи с лицата на русокосите момичета, които срещаше из улиците на Ийстчестър. Когато люлеенето стигнеше прага на размаха си, Аркадия наистина надзърташе току иззад билото на някой хълм, там, където кафявият път се разтапяше от погледа в златно средоточие.

Цяла пролет, началото на неговата осемнайсетгодишнина, чете пространно: „Джентълменът от Индиана“, „Новите хиляда и една нощ“, „Нравите на Маркъс Ордейн“, „Мъжът, който бе Четвъртък“ — хареса му, без да я разбира, „Стоувър в Йейл“ — превърна се в негова настолна книга, „Домби и син“ — защото смяташе, че наистина трябва да чете по-свястна литература; Робърт Чамбърс 5 5 Робърт Чамбърс (1865–1933) — нюйоркски писател, започнал артистичната си кариера като художник и илюстратор, но преориентирал се към по-доходното писане на стилизирани псевдо-исторически романи. , Дейвид Греъм Филипс 6 6 Дейвид Греъм Филипс (1867–1911) — американски журналист и писател, автор на есета, пиеса и 23 романа, в най-добрите от които разобличава корупцията в американското общество. Пресъздава социалните амбиции и независимостта на нов тип женски образи в литературата. Завършва живота си трагично, убит от психопат , всичко от Е. Филипс Опънхайм 7 7 Едуард Филипс Опънхайм (1866–1946) — английски писател, автор на около 200 романа за упадъка на нравите във висшето общество, а също и за машинациите в престъпния свят и по нещо от Тенисън и Киплинг. От целия учебен материал само „Алегро“ и нещо от строгата яснота на чистата геометрия размърдаха заспалия му интерес.

С приближаването на юни изпита необходимост от разговори, в които да формулира собствените си идеи, и за своя изненада откри съфилософ в лицето на Рейхил, председателя на абитуриентите. В не една и не две беседи — по главната алея или по корем в тревата до бейзболното игрище, или късно нощем със святкащи цигари в мрака — те овършаха проблемите на училището и изковаха термина „зализвач“.