Ф. Фицджералд - Отсам рая

Двамата с Еймъри си допаднаха от пръв поглед — само след половинчасов разговор веселият внушителен прелат, който можеше да заслепи дори едно дипломатическо празненство, и зеленоокото напрегнато момче в първите си дълги панталони установиха безмълвно всеки в себе си връзка като между баща и син.

— Скъпо момче, от години чакам да те видя. Избери си удобно кресло и сядай да се набъбрим.

— Идвам право от колежа… „Сейнт Риджисис“, нали го знаете?

— Майка ти ми съобщи — забележителна жена; вземи си цигара, сигурно пушиш. Е, ако си като мен, няма как да не мразиш всички естествени науки и математиката.

Еймъри закима енергично.

— Ненавиждам ги всичките. Обичам английския и историята.

— Нормално. Ще мразиш известно време и колежа, но се радвам, че си се записал в „Сейнт Риджисис“.

— Защо?

— Защото това е колеж за джентълмени и демокрацията няма да те зарази прекалено рано. В университета ще имаш достатъчно възможност за това.

— Аз искам да постъпя в Принстън — каза Еймъри. — Не знам защо, но ми се струва, че в Харвард са мамини синчета, какъвто бях и аз по-рано, а пък в Йейл всички се мъкнат с широки сини пуловери и пушат лули.

Монсеньор се подсмихна:

— Аз съм учил там, ако не знаеш.

— Но вие сте различен — представям си Принстън като лениво, красиво и аристократично място, нали разбирате, като пролетен ден. А Харвард ми се струва някак затворен между стени…

— Йейл пък е ноември, хладен, енергичен — завърши монсеньор.

— Точно така.

И те се потопиха в задушевност, от която повече не се отърсиха.

— Аз бях за Бони Принс Чарли — заяви Еймъри.

— Естествено, сигурно и за Анибал…

— Да и за Южната конфедерация.

Той се отнасяше с голямо недоверие към ирландския патриотизъм: подозираше, че да си ирландец, е малко като да си прост… но монсеньор го убеди, че Ирландия е романтична обречена страна, а ирландският народ е много обаятелен и че те на всяка цена трябва да бъдат сред големите му страсти.

След един препълнен час, в който се вместиха още няколко цигари и монсеньор научи с изненада, но без ужас, че Еймъри не е възпитан в католическата вяра, той обяви, че очаква и друг гост. Оказа се достопочтения Тортън Ханкок от Бостън, бивш пастор на Хагската църква, автор на ерудирана история на средновековието и последна издънка на знатен, патриотичен и блестящ род.

— Идва тук да си почине — довери монсеньор на Еймъри като на равен. — Спасява се при мен от изнурението на агностицизма и струва ми се, аз съм единственият човек, който знае как неговият уравновесен препатил ум наистина се дави в океана на съмнението и как жадува за една здрава мачта като църквата, о която да се вкопчи.

Първият им обед заедно остана едно от паметните събития в ранната младост на Еймъри. Самият той сияеше и показа необикновена живост на ума и обаяние. С въпроси и насочвания монсеньор изтръгна най-интересното от мислите му и Еймъри разказа с духовита цветистост за хиляди свои пориви и желания, и омрази, и вери, и страхове. Двамата с монсеньор не изпускаха думата, а на възрастния гост с недотам възприемчив и откликващ, но определено не по-хладен дух от техните, изглежда, му стигаше да ги слуша и да се грее в меката слънчевина, която струеше между тях. Монсеньор въздействаше на много хора като слънчева светлина; Еймъри също я излъчваше в младостта си и донякъде в късните си години, но тази взаимна спонтанност не се повтори никога повече.

„Лъчезарно момче“ — помисли си Тортъи Ханкок, който бе видял величието на два континента и бе разговарял с Парнел и с Гладстон, и с Бисмарк, а по-късно добави пред монсеньор:

— Но възпитанието му не трябва да се поверява на колеж или университет.

През следващите четири години обаче най-ценното от умствените способности на Еймъри бе съсредоточено във воюване за популярност и в ориентиране из заплетеностите на учебния обществен живот, пък и на американското общество въобще, така както се проявяваше то на чайовете в Билтмор и на игрищата за голф в Хот Спрингс.

…Накратко, една забележителна седмица, през която духовният свят на Еймъри бе изцяло преобърнат, стотици негови теории се потвърдиха и радостта му от живота се избистри в хиляди амбициозни замисли. Не че разговорите, които водиха, бяха назидателни — боже опази! Еймъри имаше съвсем смътна представа кой е Бърнард Шоу, но монсеньор извлече достатъчно от „Обичаният скитник“ и „Сър Найджъл“, като особено внимаваше Еймъри нито веднъж да не се почувства в чужди води.