Ф. Фицджералд - Отсам рая

— Скъпото ми момче… станал си толкова висок… я виж дали не се задава нещо отзад.

Тя се огледа наляво и надясно, предпазливо набра скорост до две мили в час и настояваше Еймъри да бди като на пост; на едно оживено кръстовище дори го накара да слезе от колата, да изтича напред и да й даде път като регулировчик. Биатрис беше, така да се каже, много внимателен шофьор.

— Станал си наистина висок, но въпреки това си много хубав… прескочил си непохватната възраст или тя беше на шестнайсет? По-скоро на четиринайсет или на петнайсет; не мога да си спомня; но ти си я прескочил.

— Караш ме да се смущавам — измърмори Еймъри.

— Само че, скъпо мое момче, какви са тия смешни дрехи! Приличат ми на комплект… така ли е? Да не би и бельото ти да е виолетово?

Еймъри неучтиво изсумтя.

— Трябва да отидеш в „Брукс“ и да си купиш няколко истински хубави костюма. Както и да е, ще поговорим за това довечера или може би утре вечер. По-напред искам да попитам за сърцето ти… Изглежда, си занемарил сърцето си… без да забележиш.

Еймъри помисли колко тъничък е слоят, нанесен в последно време върху него от общуването с връстниците му. Като изключим мимолетната стеснителност, той усети, че старото цинично родство с майка му с нищо не е накърнено, И все пак през първите няколко дни скита из градините и по брега на езерото безкрайно самотен и намираше вяло удоволствие само в пушенето на евтини цигари в гаража с един от шофьорите.

Шейсетте акра на имението бяха осеяни със стари и нови беседки, с множество фонтани и с бели пейки, които внезапно изникваха пред погледа сред уединени кътчета, потънали в зеленина; едно голямо и постоянно нарастващо семейство бели котки бродеше из цветните лехи и нощем върху тъмнеещия фон на дърветата ненадейно се мяркаха бели котешки силуети. На една от тези притаени в мрак пътеки Биатрис най-после пресрещна Еймъри, след като мистър Блейн се бе оттеглил според обичая си да прекара вечерта в своята лична библиотека. Укори го, задето я избягва, и го поведе за дълъг разговор насаме в лунната нощ. Той не можеше да се примири с нейната красота, майка и на неговата, с изящните й рамене и шия, с грациозността на тази охолна трийсетгодишна жена.

— Еймъри, скъпи — загука тя, — ако знаеш само колко невероятно съдбовно беше за мен времето, откакто се разделихме.

— Така ли, Биатрис?

— При последната ми нервна криза… — говореше за случилото се като за неустрашим прекрасен подвиг — лекарите ми казаха — гласът й запя в поверителната гама, — че при моето непрестанно пиене, момчето ми, всеки мъж отдавна да е разсипал организма си и вече да е в гроба, от дълго време да е в гроба.

Еймъри се намръщи и се запита как би прозвучало това на Фроги Паркър.

— Да — продължи трагично Биатрис, — сънувах много… явиха ми се чудни видения. — Тя притисна очите си с длани. — Виждах бронзови реки да плискат брегове от мрамор и огромни птици да излитат високо в небето, пъстри птици с пера, преливащи като дъгата. Чувах странна музика и вой на диви тромпети… какво?

Еймъри се бе изкискал.

— Какво каза, Еймъри?

— Казах да продължаваш, Биатрис.

— Това е… повтаряха се до безкрай… градини с тъй ярки цветя, че в сравнение с тях нашата тук е пепелява, и вихрено разлюлени луни, по-бледи от зимните, по-златни от жътварските…

— Сега добре ли си, Биатрис?

— Добре съм… доколкото мога да бъда. Никой не ме разбира, Еймъри. Знам, че не мога ясно да ти го обясня, но… мен никой не ме разбира.

Еймъри почти се трогна. Прегърна майка си и нежно отърка глава о рамото й.

— Горката Биатрис, горката Биатрис.

— Разкажи ми за себе си, Еймъри. Ужасни ли бяха тия две години?

Еймъри размисли дали да не излъже, после се отказа.

— Не, Биатрис. Добре ми беше. Приспособих се към буржоазията. Станах като другите.

Сам се изненада, че го каза, и си представи как щеше да зяпне Фроги.

— Биатрис — изведнъж, смени темата той, — искам да отида в колеж. Всички от Минеаполис отиват да учат в колежи.

Биатрис се разтревожи.

— Но ти си едва на петнайсет.

— Да, но на петнайсет всички отиват в колеж, аз също искам, Биатрис.

По нейно предложение оставиха въпроса за друг път, но седмица по-късно тя сама го зарадва:

— Еймъри, реших да те оставя да направиш, както си решил. Ако още държиш на това, можеш да отидеш в колеж.

— Наистина ли?

— В „Сейнт Риджисис“ в Кънетикът.

Силно вълнение се надигна у Еймъри.

— Уредено е вече — продължи Биатрис. — По-добре е да заминеш оттук. Бих предпочела да отидеш в Итън, а после в „Крайст Чърч“ в Оксфорд, но засега, струва ми се, това е неосъществимо… на първо време няма да обсъждаме проблема с университета, оставяме го да се разреши от само себе си.