Ф. Фицджералд - Отсам рая

Минутите минаваха, а Еймъри, притихнал, не помръдваше. Яд го беше на нареждането първокурсниците да се прибират след „вечерния час“, защото умираше от желание да скита из уханните призрачни пътеки, където зданието „Уидърспун“ закриляше като сурова майка своите атически деца „Уиг“ и „Клио“, където черната готическа змия на „Литъл“ пропълзяваше до „Кайлър“ и „Патън“, а те пък прехвърляха тайнството през ведрия склон, който се спускаше към езерото.

Бавно в съзнанието му проникна и днешния Принстън — „Уест“ и „Реюниън“, напомнящи за шейсетте години, „Севънти-найн Хол“, червенотухлен и надменен, „Ъпър Пайн“ и „Лоуър Пайн“ като две аристократични елизабетински дами, недоволни, задето съжителстват с магазинери, а над всички, извисени в светлосиния си устрем, внушителните замечтани шпилове на кулите „Холдър“ и „Кливланд“.

Влюби се в Принстън от пръв поглед — в ленивата му красота, в неговата предчуствана значимост, в дивите подлунни пирове на романтични излияния, в красивото му тузарско студентско население и в подмолния борбен дух, просмукал целия им курс. От деня, в който, ококорени и отмалели, първокурсниците насядаха в гимнастическия салон и избраха някой си от „Хил скул“ за свой председател, една знаменитост от „Лорънсвил“ за заместник-председател и бивша хокейна звезда от „Сейнт Полс“ за секретар, до края на втория курс нито за миг не секна тази задъхана борба за обществено надмощие, това неназовано и никога непризвано боготворене на побеждаващия „голям мъж“.

В началото се сближаваха по колежи и Еймъри, единствен от „Сейнт Риджисис“, наблюдаваше как групичките се оформят, разрастват се и отново се пренареждат, от „Сейнт Полс“, от „Хил“, от „Помфрет“, как се хранят на негласно запазени маси, как се обличат в свои ъгли на гимнастическия салон и как несъзнателно се ограждат с укрепителни бариери от не особено важни, но обществено амбициозни единаци, за да се опазят от дружеската и твърде хаотична университетска стихия. От момента, в който осъзна това, Еймъри намрази всички обществени бариери като изкуствени разграничения, налагани от силните, за да препречат пътя на слабите си васали и да държат настрани почти силните.

След като реши, че трябва да бъде един от боговете на випуска си, той се записа за тренировки по ръгби с групата на първокурсниците, на през втората седмица, вече полузащитник и споменат няколко пъти по ъгълчетата на „Принстониън“, си изкълчи коляното достатъчно сериозно, за да отпадне от игра до края на сезона. Това го накара да се оттегли и да обмисли положението.

Под покрива на № 12 се бяха подслонили десетина най-разнообразни въпросителни. Имаше три-четири незабележими и доста стреснати момчета от „Лорънсвил“, двама шантави загубеняци от частен нюйоркски колеж (Кери Холидей ги кръсти „закоравелите къркачи“), едно еврейче, също от Ню Йорк, и, за обезщетение на Еймъри, двамата братя Холидей, които грабнаха сърцето му от първия миг.

Носеше се слух, че двамата Холидей са близнаци, но всъщност тъмнокосия Кери беше по-голям с една година от русокосия Бърн. Кери беше висок, с весели сиви очи и с изненадваща очарователна усмивка, той стана едновременно и наставникът на общежитието, и дърпачът на бързо пораснали уши, и цензорът на самонадеяността, и раздавачът на рядък унищожителен хумор. Еймъри застла масата на тяхното бъдещо приятелство с всички свои идеи относно какво е и какво трябва да бъде за тях университетът. Кери, който все още не беше склонен да приема нещата сериозно, благо го сгълча за любопитното му нетърпение да разгадае заплетените отношения в университетския начин на живот, но хареса Еймъри, който му стана и интересен, и забавен.

Бърн, русокос, мълчалив и съсредоточен, се мяркаше из къщата като вглъбено привидение, шмугваше се тихо нощем и отново отлиташе рано сутрин да работи в библиотеката — станал бе сътрудник на „Принстониън“, където яростно се състезаваше срещу четирийсет други за въжделеното първо място. През декември се разболя от дифтерит и някой друг спечели конкурса за редакторския пост, но когато се върна през февруари, Бърн безстрашно се хвърли отново в преследване на наградата. По необходимост познанството на Еймъри с него се осъществяваше в триминутни беседи по пътя към и от лекции, така че той не успя да проникне през големия всепоглъщащ интерес на приятеля си, за да открие какво лежи под него.

Еймъри далеч не бе доволен. Липсваше му положението, извоювано в „Сейнт Риджисис“ — да бъде известен и обожаван, — и все пак Принстън го насърчаваше и предоставяше много неща, които може би щяха за разбудят у него латентния Макиавели, стига да успееше някъде да се вклини. Богаташките клубове, за които бе изпомпал сведения миналото лято от един неподатлив принстънски абсолвент, разпалваха любопитството му: „Айви“, надменен и стъписващ с аристократизма си, „Котидж“, поразяващо смешение на бляскави авантюристи с елегантни донжуани, „Тайгър Ин“, широкоплещест, спортен, оживотворяван от доразвиваните добродетели на подготвителните колежи, „Кап енд Гаун“, трезвеник, мъничко религиозен и политически влиятелен, пищния „Колониъл“, литературния „Куодрангъл“ и дузина други, разнообразни по възраст и положение.