Ф. Фицджералд - Отсам рая

„При Джо“ имаше и допълнителното преимущество, че беше закътано от любопитните погледи на класово по-издигнатите, така че всеки следобед в четири, в компанията на приятел или книга, Еймъри се запътваше да подлага на изпитание храносмилането си. В един мартенски ден, след като не намери свободна маса, той се настани на крайната срещу някакъв първокурсник, напрегнато забол нос в книгата си. Кимнаха си. Двайсетина минути Еймъри седя и поглъща кифлички с бекон, зачетен в „Професията на госпожа Уорън“ (открил бе Шоу съвсем случайно, ровейки из книгите в библиотеката по време на зимната сесия); другият първокурсник не вдигаше очи от своята книга, но междувременно унищожи три горещи млека с какао.

Постепенно очите на Еймъри любопитно се насочиха към книгата на неговия сътрапезник. Разчете в обратна посока името на автора и заглавието — „Марпеса“ от Стивън Филипс 9 9 Стивън Филипс (1868–1915) — английски поет, създал лирично-романтични стихове и поеми . Това нищо не му говореше, неговите познания в поезията стигаха до христоматийната класика от рода на „Ела в градината, Мод“ на Тенисън и откъси от Шекспир и Милтън, насила натъпкани в главата му напоследък.

В желанието си да заприказва момчето, с което се бяха озовали лице в лице, той за момент се вглъби в своята книга, а после, уж неволно, възкликна високо:

— А! Първокласна работа!

Момчето вдигна поглед и Еймъри изрази престорено смущение.

— Кифлите ли имате предвид? — Благият дрезгав глас добре се съчетаваше с големите очила и с впечатлението за могъща проницателност, което оставяше младежът.

— Не — отвърна Еймъри. — Имах предвид Бърнард Шоу. — И обърна книгата, за да му посочи.

— Не съм чел нищо от Шоу. Но винаги съм имал намерение. — Момчето замълча, после добави: — Чел ли си нещо от Стивън Филипс и обичаш ли въобще поезия?

— И още как — пламенно потвърди Еймъри. — Но от Филипс не съм чел много. (Не беше и чувал за никакъв Филипс освен за покойния Дейвид Греъм.)

— Мисля, че е доста добър. Макар, разбира се, да е викторианец.

Впуснаха се в разговор за поезията, по време на който се представиха един на друг; тогава се оказа, че събеседникът на Еймъри е не друг, а „оня ужасно интелектуален Томас Парк Д’Инвилиърс“, който публикуваше страстните си любовни стихове в „Лит“. Беше на около деветнайсет години, попрегърбен, с бледосини очи и както преценяваше Еймъри по външния му вид, нямаше понятие от надпреварата за обществено положение и от други подобни крайно интересни явления. Но той обичаше книгите, а Еймъри имаше усещането, че от години не бе срещал такъв човек; ако само тайфата от „Сейнт Полс“ на съседната маса не сбъркаше да вземе и него за пернат, тази среща щеше да му донесе огромна радост. Компанията като че ли не им обръщаше внимание и Еймъри се отпусна и заговори за десетки книги — книги, които беше чел, книги, за които беше чел, и книги, за които изобщо не беше чувал, като сипеше списъци от заглавия с лекотата на служител от реномирана книжарница. Д’Инвилиърс отчасти бе преметнат и изцяло очарован. Добродушно той почти бе стигнал до извода, че половината от Принстън е населен с кръгли еснафи, а другата половина — с жестоки зубрачи, и да открие човек, който можеше да разговаря за Кийтс, без да заеква и в същото време очевидно навикнал да си мие ръцете, беше истински празник.

— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.

— Не. От кого е?

— Той е авторът — не го ли знаеш?

— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.

— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.

— С удоволствие… благодаря ти.

— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.

Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.

— Ще дойда.

Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“ 10 10 „Мистичната скръбна Долорес“ — балада от Суинбърн. , и „La Belle Dame sans Merci“ 11 11 „La Belle Dame Sans Mersi“ — стихотворение от Джон Кийтс. ; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари 12 12 Джеймс Матю Бари (1860–1937) — английски журналист, романист и драматург, автор на известната детска пиеса „Питър Пан“. В творчеството си умело съчетава реалистичното описание с фантастични и романтични елементи. , Пинеро 13 13 Артър Уинг Пинеро (1855–1934) — английски драматург, автор на фарсове, сантиментални и драматични пиеси. , Йейтс, Синг, Ърнест Досън 14 14 Ърнест Досън (1867–1900) — английски поет, най-стойностният от кръга на символистите декаденти. Основни теми в поезията му са любовта и смъртта , Артър Саймънс 15 15 ??? , Кийтс, Зудерман 16 16 Артър Саймънс (1865–1945) — английски поет, критик и романист, чието творчество е дълбоко повлияно от модерната френска литература. Издател на списанието за изкуство и литература „Савой“ (1886), което отстоява модернизма и около което гравитират писателите декаденти. , Робърт Хю Бенсън 17 17 Робърт Хю Бенсън (1871–1914) — английски писател, автор на религиозни романи. Бил е католически свещеник , „Савойските опери“ 18 18 Савойските опери — цикъл музикални комедии от английския драматург-хуморист Уилям Гилбърт (1836–1911) и композитора Артър Съливан (1842–1900), особено популярни в Англия и САЩ в края на XIX и началото иа XX век, които са били поставяни за първи път в лондонския театър „Савой“, построен специално за инсценизациите на тези комедии — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.