Ф. Фицджералд - Отсам рая

Кулата в кръгозора на прозореца му, врязана във висините, изтъняваща в острие, обтегната в копнежа си нагоре, докато краят на върха й се стопи невидим в утринните небеса, зароди в него първото предчувствие за преходността и нищожността на университетските величия, освен като преносители на апостолска приемственост. Приятно му стана, когато откри, че с устрема си към височините готическата архитектура е особено подходяща за университетите, и прегърна идеята като своя вяра. Притихналите поляни, смълчаните сгради с тук-там окъснели схоластични светлини грабнаха въображението му и целомъдрието на шпиловете се превърна в символ на това негово усещане.

— Дявол да го вземе! — прошепна звучно той, навлажни ръце в мократа трева и ги прекара през косата си. — От догодина ще работя сериозно!

Но знаеше, че ако сега духът на пиките и кулите оживява у него мечтателна готовност, настъпи ли времето за изпълнение, ще надделее боязливостта. Докато сега осезава само собствената си разхвърляност, усилието ще го накара да прогледне в своето безсилие и непълноценност.

Градчето сънуваше — наяве. Той долови в себе си бавното туптене на нервна възбуда, която може и да беше пулсът на самото университетско сърце. Той ще хвърли своя камък в него като в река, но едва забележимите вълнички ще затихнат почти в мига, в който камъкът ще да се откъсне от ръката му. До този момент нищо не бе дал, нищо не бе взел.

По подгизналата пътека прошляпа закъснял първокурсник, а мушамата му остро изхрущя. Отнякъде, под някакъв невидим прозорец, един глас подвикна неизменната покана: „Покажи се!“ Стотиците приглушени звуци на блуждаенето в мъглата най-после проникнаха в съзнанието му.

— Господи — простена той внезапно и се стресна от звука на своя глас в тишината. Дъждът все тъй ръмеше. Полежа минута още минута още неподвижен, със стиснати юмруци. После скочи на крака и колебливо отупа дрехите си. — Прогизнах! — гласно обясни на слънчевия часовник.

Войната започна през лятото след края на първи курс. Освен дето събуди чисто спортния му интерес към германския щурм към Париж, световното събитие не успя да развълнува, нито пък да заинтригува Еймъри. С отношение, каквато би могъл да има към една забавна мелодрама, той се надяваше, че войната ще бъде дълга и кървава. Ако не бе продължила, щеше да изпита гнева на човек с билет за финален боксов мач, на който участниците отказват да се бият.

— Хайде, танцьорки!

— Размърдайте се!

— Ей, танцьорки… стига сте се мотали, ами размърдайте дръгливите си бедра.

— Хайде, танцьорки!

Режисьорът безпомощно беснееше, председателят на „Траянгъл Клъб“, с лице, сгърчено от притеснение, ту се разпореждаше свирепо, ту се оставяше да го блокира вродената му немощ и в един момент седна обезсърчен и си заблъска главата как, по дяволите, постановката ще поеме на турне през коледната ваканция.

— Така. Ще репетираме песента на пиратите.

Танцьорките дръпнаха за последен път от цигарите си и се натръшкаха по своите места; „примабалерината“ изтрополи до рампата и ръцете и краката му застинаха в поза на престорено вдъхновение; и под пляскането, тропането, ръкомахането и тактуването на режисьора скалъпиха един танц.

Клубът „Траянгъл“ представляваше огромен разбунен мравуняк. Всяка година поставяше по една музикална комедия и цялата трупа — актьори, хор, оркестър и декори — поемаше на турне през коледната ваканция. Текста и музиката пишеха студентите, а „Траянгъл“ беше най-влиятелният от всички клубове и веднъж в годината над триста младежи се състезаваха да влязат в него.

След една лесна победа в конкурса за редколегия на „Принстониън“, проведен сред второкурсниците, Еймъри получи място в трупата за ролята на Пирата-мичман, Огнената Фурия. Вече цяла седмица репетираха „Ха-ха-Хортензия!“ в казиното всеки ден от два часа следобед до осем сутринта, като се поддържаха с отровно силни кафета, а в интервалите между репетициите си поспиваха на лекции. Рядка сцена представляваше казиното: грамадна колкото хамбар зала, наблъскана с момчета като момичета, момчета като пирати, момчета като пеленачета; декорът се ковеше с гръм и трясък; осветителят се упражняваше, мятайки ослепяващи прожектори в нечии разярени очи, а над всичко се носеше несекващото настройване на оркестъра или веселото „тъм-тъ-тъм“ на песента на клуба. Авторът на стиховете, сврян в ъгъла, гризе молива си и разполага само с двайсет минути да измисли нов куплет; организаторът се кара със секретаря каква сума да отпуснат за „проклетите костюми на доячките“, а бившият абсолвент, председателят на клуба през 98-а, е кацнал е една ложа и си мисли колко по-прости са били нещата по негово време.