Ф. Фицджералд - Леденият дворец

— О, на него му е студено, Хари! — каза бързо тя.

— На кого? На коня? О, не, не му е студено. Харесва му!

След още десет минути те завиха зад един ъгъл и стигнаха целта си. На висок хълм, изрязан в ярко, ослепително зелено, се издигаше леденият дворец. Отгоре беше на три етажа, с назъбени стени, амбразури, тесни заледени прозорчета и безброй електрически лампи вътре, които придаваха изумителна прозрачност на централната зала. Сали Каръл сграбчи ръката на Хари под кожената шуба.

— Красиво е! — извика възбудено той. — Господи, красиво е, нали! Не са строили такъв от осемдесет и пета година.

Мисълта, че не са имали такъв дворец от осемдесет и пета година, някак я потискаше. Ледът беше дух и този негов дворец сигурно бе населен със сенките на осемдесетте години, с бледи лица и посипани със сняг коси.

— Да вървим, мила — каза Хари.

Тя слезе след него от шейната и го почака, докато завърже коня. Група от четирима — Гордън, Майра, Роджър Патън и едно друго момиче, спря до тях с шумно дрънкане на звънци. Там имаше вече доста голяма тълпа от хора в кожени палта и шуби, който си подвикваха, тръгнали през снега, толкова дебел, че фигурите едва се различаваха на няколко метра.

— Висок е повече от петдесет метра — Хари осведомяваше един увит с шал човек до него, като си проправяха път към входа — и заема площ от шест хиляди квадратни метра.

Тя долови откъслечен разговор: „Една главна зала… стени от петдесет сантиметра до метър дебели… а ледената пещера има почти… този канадец, който го построи…“

Те намериха пътя си вътре и Сали Каръл, замаяна от вълшебството на големите кристални стени, осъзна, че непрекъснато повтаря два стиха от „Кубла Хан“ 3 3 Недовършена поема от английския поет-романтик Самюел Колридж. — Б.пр. :

В просторната светеща пещера, изолирана от мрака вън, тя седна на една дървена пейка и вечерната й потиснатост изчезна. Хари беше прав — дворецът се оказа наистина красив. Погледът и пропълзя по гладката повърхност, по блоковете, подбрани заради тяхната чистота и яркост, за да се получи този опален, полупрозрачен ефект.

— Гледай! Започва се… о, господи! — извика Хари.

В далечния край оркестър засвири „Привет, привет, комапанията вече се събра!“ и музиката премина като ехо над тях, получило се от някаква дива, объркана акустика. После неочаквано светлините угаснаха. Тишината сякаш потече по ледените стени и прелетя над главите им. Сали Каръл все още виждаше белия си дъх в мрака и неясен ред от бледи лица на отсрещната стена.

Музиката притихна и зазвуча като болезнено стенание. Отвън нахлу гръмогласно отекващата песен на маршируващите клубове. Тя се възвиси като химн на викингско племе, прекосяващо древна пустош. Нарасна — те бяха вече по-близо. Тогава се появи колона от факли, втора, трета, после с маршова стъпка вътре се заниза дълга редица от фигури със сиви къси вълнени палта и мокасини, преметнали обувките за сняг през рамо, факлите високо вдигнати и трепкащи, когато гласовете им ечаха край големите стени.

Сивата колона свърши, последвана от нова, и този път светлините огряваха яркочервени кепета за тобоган и пламтящи алени къси палта. С влизането си те подемаха рефрена на песента. После се появиха групи в синьо, бяло, зелено, кафяво и жълто.

— Тези в бяло са от клуба „Уокута“ — прошепна Хари възбудено. — Това са момчетата, които си срещала на танците.

Силата на гласовете се увеличи; голямата пещера се превърна във фантасмагория от размахани факли, редици от огън, цветове и ритъма на меки кожени стъпки. Водещата колона зави и спря, редиците заставаха една пред друга, докато цялата процесия образува плътно огнено знаме, и тогава хилядите гласове нададоха могъщ рев, който проряза въздуха като трясък на мълния и накара факлите да затрептят. Беше величествено, беше страшно! За Сали Каръл това бе Северът, принасящ жертва на някой могъщ олтар в чест на сивия езически бор на Снега. Със замирането на рева музиката отново засвири, песните се подновиха, придружени от продължителните поздрави между отделните клубове. Тя седеше много тихо и слушаше как накъсаните викове раздираха тишината; после Сали се стресна, защото се чуха експлозии и едри облаци дим се появиха тук-там в пещерата, действуваха фотографите със светкавици, и с това церемонията свърши. Начело с музиката клубовете отново се строиха в колона, подеха своята песен и замаршируваха към изхода.