Ф. Фицджералд - Леденият дворец

— Защо, Хари?

Изненадата в погледа й, изглежда, го подразни.

— Тези проклети южняци.

В очите на Сали Каръл пламнаха огънчета.

— Не ги наричай така!

— Съжалявам, мила — каза Хари, но в извинението му личеше злост, — ти знаеш какво мисля за тях. Те са един вид дегенерати, съвсем не приличат на старите южняци. Живели са толкова дълго с негрите, че са станали мързеливи и некадърни.

— Млъкни, Хари! — извика гневно тя. — Не са такива! Може би са мързеливи, всеки би станал мързелив при този климат, но те са моите най-добри приятели и аз не мога да слушам да ги критикуват по такъв необоснован начин. Някои от тях са най-прекрасните хора на света.

— О, знам. Нищо им няма, като дойдат да учат в колежите на Севера, но от всяка окаяна, лошо облечена и мръсна сбирщина, която съм виждал, най-противни са южняците от малките градчета.

Сали Каръл стискаше до болка пръстите си в ръкавиците и хапеше яростно устни.

— Ето — продължи Хари, — в моя клас в Ню Хейвън имаше един и ние мислехме, че най-после сме открили истинския тип южняшки аристократ, но се оказа, че той не е никакъв аристократ, а просто син на политически авантюрист от Севера, собственик на целия памук край Мобийл.

— Един южняк не би говорил така, както говориш ти сега — каза тя спокойно.

— Липсва им енергията!

— Или нещо друго.

— Извинявай, Сали Каръл, но от теб самата съм чувал, че ти никога не би се омъжила…

— Това е съвсем друго. Казах ти, че сега не бих искала да свържа живота си с някое от момчетата в Тарлтън, но никога не съм правила широки обобщения.

Вървяха мълчаливо.

— Вероятно бях малко груб, Сали Каръл. Съжалявам.

Тя кимна с глава, но не отговори. Пет минути по-късно те стояха в антрето и тя неочаквано го прегърна.

— О, Хари — извика тя и очите й се наляха със сълзи, — дай да се оженим следващата седмица. Страхувам се от такива избухвания, Хари. Оженим ли се, няма да е така.

Но Хари все още не можеше да преглътне вината си.

— Това ще бъде идиотско. Нали решихме за март.

Сълзите изчезнаха от очите на Сали Каръл. Лицето й се вкамени едва забележимо.

— Добре, сигурно не трябваше да го казвам.

Хари омекна.

— Скъпа малка палавница! Ела, целуни ме и да забравим.

Същата вечер, в края на оперетата, оркестърът изсвири „Дикси“ и Сали Каръл усети нещо по-силно и по-трайно от сълзите и усмивките, изпълвали душата й този ден. Тя се наведе напред и така стисна страничните облегала на креслото, че цялата поруменя.

— Ти май се развълнува, мила? — прошепна Хари. Но тя не го чу. При задушевния трепет на цигулките и вдъхновяващия ритъм на тимпаните нейните стари привидения сякаш дефилираха пред нея и изчезваха в мрака, и когато флейтите съвсем тихо свиреха и въздишаха, те бяха толкова близо, че тя би могла да им помаха за сбогом.

Вечерта бе особено студена. Предишния ден внезапно размразяване беше почти очистило улиците, но сега те отново се покриха с едва видим рехав снежен прашец, които се къдреше на черти от вятъра и бе превърнал по-долния слой на въздуха в красиво напудрена мъгла. Нямаше небе, само черна, зловеща палатка, покрила върха на улиците, която всъщност беше огромна настъпваща армия от снежинки, и над всичко, смразяваш, уюта на кафяво-сините отблясъци на осветените прозорци и приглушения равен ход на коня, който теглеше шейната им беше непрекъснатият, помитащ всичко северен вятър. „Мрачен град все пак — мислеше си тя, — мрачен.“

Понякога нощем и се струваше, че тук вече никой не живее, всички отдавна са си отишли, оставили осветените си къщи да бъдат погребани с времето под ледени планини. О, ако и над нейния гроб ще има сняг! Да прекара цялата дълга зима под купища сняг, там, където дори паметникът й ще бъде светла сянка на фона на светли сенки! Нейният гроб трябва да бъде гроб, осеян с цветя и къпан от слънцето и дъжда.

Тя си помисли за изолираните селски къщи, които бе видяла от влака, за живота там през дългата зима, непрекъснатата ослепителна белота през прозорците, кората, образувала се върху меките преспи сняг и накрая бавното размразяване и суровата пролет, за която й бе разказал Роджър Патън. Нейната пролет, да я загуби завинаги, с люляците и ленивата сладост, която предизвикваше в сърцето й! Тя погребваше пролетта, после щеше да погребе и нейната сладост.

Бурята се разрази с постепенна настойчивост. Сали Каръл усети как тънък слой снежинки бързо се стопиха на ресниците й. Хари протегна увитата си в кожа ръка и смъкна надолу омотаната й вълнена шапка. После малките снежинки нахлуха в боен ред и конят наведе търпеливо врат, щом прозрачната белота се появи веднага върху покривалото му.