Сюзън Филипс - Да целунеш ангел

Голямата ръка на младоженеца вдигна нейната далеч по-малка ръчица и тя усети силата му, когато надяна обикновената златна халка на пръста й.

— С този пръстен ти се обричам завинаги — изрече той със строг, безкомпромисен тон.

Тя погледна пръстена, объркана за миг. Защото откак се помнеше, тя се бе отдала на буржоазна фантазия за любовта и брака по думите на майка й Лейни) и никога не си бе представяла нещо подобно.

— … по силата на властта, която ми е предоставена от щата Ню Йорк, ви обявявам за законни съпруг и съпруга.

Те се напрегна, очаквайки съдията Ринсетлър да подкани младоженеца да целуне булката. Но след като не го направи, тя се досети, че баща й го бе помолил за това, спестявайки й неудобството да бъде насилена да целуне тези корави, неусмихващи се устни. Типично за баща й — да не пропусне една подробност, за която никой друг не би се сети. Макар и да не би си го признала за нищо на света, на нея й се искаше да прилича повече на него, но не бе в състояние да овладее дори големите събития в живота си, да не говорим за подробностите.

Не бе в характера й да се отдава на самосъжаление, затова махна мислено с ръка, когато баща й се приближи и с церемониален жест допря небрежно студена буза о нейната. Осъзна, че очакваше поне някоя емоционална дума, но не се учуди, като не я чу. Дори успя да изглежда незасегната, когато той се отдръпна от нея.

Баща й поведе мистериозния й съпруг към прозореца, който гледаше към Сентръл парк, там към тях се присъедини съдията Риисетлър. Другите свидетели на церемонията бяха шофьорът, който тактично се измъкна да си гледа работата, съпругата на баща й Амелия, с бялорусата си коса и провлечения й говор със стиснати устни.

— Моите поздравления, скъпа. Много красива двойка сте с Александър. Нали изглеждат чудесно, Макс?

И без да дочака отговор, Амелия притисна Дейзи в обятията си, обвивайки ги и двете в облак ухаещ на мускус парфюм.

Амелия се преструваше, че изпитва искрена обич към извънбрачната дъщеря на мъжа си, но макар Дейзи да знаеше истинските й чувства, отдаваше й дължимото поне за старанието. Не й бе лесно да се възправи срещу живото доказателство за единственото безотговорно нещо, което съпругът й бе извършил през живота си, пък било то и преди цели двайсет и шест години.

— Не знам защо настоя да облечеш тази рокля, скъпа. Може да е подходяща за танци в някой клуб, но едва ли и за венчавка.

Критичният поглед на Амелия се плъзна строго по скъпата, бледозлатиста дантелена рокля на Дейзи, чийто ръб, бродиран с фестони, свършваше поне на двайсетина сантиметра над коляното.

— Тя е почти бяла.

— Жълтото не е бяло, скъпа. А е и прекалено къса.

— Сакото е традиционно — посочи Дейзи и спусна длани по сатененото златистожълто сако, което се спускаше досами бедрата й.

— Но едва ли компенсира останалото. Защо не спазиш традицията и не облече бяло? Или поне да бе избрала нещо по-улегнало.

Защото това нямаше да е истински брак, помисли си Дейзи, а колкото повече отдаваше дан на традицията, толкова повече си мислеше за това, че ще наруши нещо, което би трябвало да е свято. Тя дори махна гарденията, която Амелия бе закичила в косите й, но мащеха й я закичи отново току преди церемонията.

Знаеше, че Амелия не одобрява и златистите й лачени обувки, които по-скоро приличаха на гладиаторски сандали от римско време, само дето бяха с десетсантиметрови токове. Бяха ужасно неудобни, но поне не можеха да бъдат сбъркани с традиционните, бели, сатенени пантофки.

— Съпругът ти не изглежда много радостен — прошепна й Амелия. — Не че съм изненадана. Опитай се да не изтърсиш някоя глупост пред него поне в първите няколко часа, чуваш ли? Ти наистина трябва да предприемеш нещо относно този твой досаден навик първо да говориш, а после да мислиш.

Дейзи почти не скри въздишката си. Амелия никога не казваше онова, което наистина мисли, докато Дейзи почти винаги го правеше и искреността й предизвикваше враждебността на мащеха й. Ала Дейзи не я биваше да се преструва. Може би защото й бе дошло до гуша от преструвките и на двамата й родители.

Погледна крадешком новоизпечения си съпруг и се запита колко ли му бе платил баща й, за да се ожени за нея. И с известна непочтителност си помисли, че й се иска да узнае как точно е била сключена сделката. В брой? С чек? Извинете ме, Александър Марков, но ще приемете ли чек от Америкън експрес? И докато наблюдаваше как съпругът й отказва да си вземе мимоза от подноса, който предлагаше Мин Сун, тя се опита да си представи какво ли мислеше той.