Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Наистина я посрещна иконом, извънредно вежлив мъж в униформа, който я информира, че багажът й вече е пристигнал и я поведе нагоре по каменни стълби към великолепен вестибюл. Облицованите с дърво стени бяха покрити с маслени картини, а широко стълбище от тъмно дърво водеше към горния етаж.

Попита я вечеря ли предпочита, или „горещ поднос“ в стаята си. Не беше сигурна какво точно е „горещ поднос“, но представата за него беше направо пленителна — задушени скариди, полусуров уелски котлет, пикантни подправки, торта с шери. Тя каза да, благодаря, би искала поднос.

При вида на леглото изгуби всякакъв интерес към останалата обстановка и изтощена се пъхна между колосаните бели чаршафи, като със силна радост усети наличието на грейка с пухкава обвивка точно на мястото на краката си.

Оливия така и не разкри съставките на горещия поднос. Следващото, което забеляза, беше, че е сутрин и страда от синдрома на пътешествениците да не може да си спомни къде се намира. Заопипва около себе си за нощна лампа. Стаята бе тъмна, но около ръбовете на плътните завеси се процеждаше ярка слънчева светлина. Лежеше в легло с балдахин и тежки драперии. Дочу блеене на овце. Не й приличаше на Хондурас.

Спусна крака и седна на ръба на леглото. Цялото тяло я болеше. Чувстваше се дехидратирана и зла. Отиде до прозореца, дръпна завесите и откри, че гледа към великолепна английска градина на провинциална къща: морави, педантично подстригани живи плетове, разположени в равни редици, каменна тераса с цвят на мед точно под нея. Стъпала, покрити с мъх и с псевдоелински урни от двете страни водеха надолу към ливадата, на която имаше вратички за крокет. Отвъд ливадата имаше кестенови дървета, зимни и голи, а зад тях меки сивозелени хълмове, каменни стени и дим, издигащ се от комините на сиви покриви, струпани около църковна камбанария.

Обърна се към стаята. Като по някакво чудо бежово-зеленият й сак беше там, пълен с вещите от апартамента й, които бе поискала от професор Уиджет. Под вратата имаше пъхнат плик. Той съдържаше карта на къщата, телефонен номер, на който да се обади, когато е готова за закуска, и бележка, гласяща:

Явете се в Техническата оперативна зала веднага щом закусите.

Оливия мигаше срещу екрана на компютъра. Седеше в кабина, намираща се в зала, пълна с компютри и оператори. Един техник обработваше снимките, които беше направила с дигиталния си фотоапарат.

— Какво точно има на тази? — попита той.

— Ъъъ… — отвърна тя.

Снимката беше на мускулесто тъмнокожо мъжко тяло и бедра, изникващи от чифт крайно впити червени плувки.

— Да продължим нататък — весело предложи тя.

— Добра опаковка — обади се мъжки глас.

Тя се обърна. Професор Уиджет се взираше в издутите червени плувки.

— Снимах от ханша си — тромаво обясни тя.

— Очевидно. Той има ли си име, или просто е с код? — попита Уиджет.

— Уинстън.

— А! Уинстън.

— Няма ли да минем към следващата?

— Не. Значи всички тези са кандидат-актьорите около басейна на Ферамо? Какво правят там? Обслужват ли го?

— Не знам.

— Така е. — Той въздъхна, сякаш се отегчаваше, и я изгледа с наклонена глава. — Така е, рядко знаем. Но какво мислиш? Какво надушваш? — Погледна я, отвори широко очи и за секунда стана страшен. — Какво ти нашепва интуицията?

— Мисля, че ги вербуваше. Мисля, че иска да ги използва за нещо.

— Те знаеха ли това? Знаеха ли за какво ще ги използва?

Тя се замисли за момент.

— Не.

— А ти?

— Мисля, че е свързано с Холивуд. — Погледна отново издутите плувки. — Ферамо мрази Холивуд, а те всички се навъртат там. Няма ли да минем на следващата снимка?

— Много добре. Щом трябва, трябва. Следващата, Дод. О, Боже, какво е това?

На Оливия й се дощя да заудря глава в бюрото пред нея. Какво си беше мислила? Следващата снимка беше близък план на черен гумен водолазен костюм с ципове от двете страни. От гумата надничаше бронзов плосък твърд като камък корем.

— Божичко, объркала съм ги — смотолеви Оливия, като се взираше в близкия план на чатала на Мортън Си.

— Не бих казал, миличка — промърмори Уиджет.

— Опитайте следващата.

Техникът тежко въздъхна и мина на следващата снимка. Отново беше Мортън Си, този път в гръб, а съблеченият до кръста костюм разкриваше безупречния му торс. Мортън Си гледаше през рамо, с което странно напомняше за снимка на хубавец от петдесетте години.

— Крайно съблазнителен — отбеляза Уиджет.