Хелън Филдинг - Оливия Джаулс и развинтеното въображение

— Е — рече накрая. Наклони се драматично напред, сложи кокалестата си старческа ръка върху нейната и прошепна със сценичен шепот: — Ще ни помогнете ли?

— Да — прошепна тя в отговор.

— Ще трябва още сега да дойдете с мен.

— Къде?

— В охранявана къща.

— За колко време?

— Не знам.

— Мислех, че вашите хора наблюдават апартамента ми.

— Да. Но аз се тревожа от другите.

— О, разбирам — каза тя и й потрябва секунда да се успокои. — А нещата ми?

— Неща, Оливия, неща. Човек не бива да си позволява да се привързва към неща.

— Напълно съм съгласна. Но все пак има неща, от които ще имам нужда, ако дойда с вас.

— Направете списък. Ще изпратя някого… — махна неопределено с ръка — …да донесе „нещата“.

— Защо направо не ме закарате на летището?

— Оперативни щуротии, скъпа моя — отвърна той и се изправи.

Уиджет имаше поведение на султан. Вървеше с широки крачки по шумните улици на квартала Сейнт Джеймс елегантен в дългото си кашмирено палто, и приковаваше всеки минувач, изпречил се на пътя му, с поглед, който беше или орлов, или благоразположен, в зависимост от човека. Оливия мислеше колко ли неустоим е бил на четирийсет. Можеше да си представи как би се носила с него по същите тези улици в официална рокля, за да я заведе на вечеря или на танци в „Кафе дьо Пари“.

— Къде отиваме? — попита тя и започна да се опасява, че Уиджет е не толкова от МИ6, колкото някой луд.

— Към реката, миличка. — Водеше я по сложен маршрут през задните улички на Уайтхол, докато не стигнаха до брега. Там ги чакаше полицейски катер. При вида на Уиджет полицаите, вместо да го вкарат в линейка с усмирителна риза, застанаха мирно. Това й подейства успокояващо.

— Красавци, а? — рече той, като й помагаше да се качи на катера.

— Къде е охраняваната къща? — попита тя.

— Не ви трябва да знаете — отсече той. — Вечеряйте и се наспете добре. Утре сутринта ще съм при вас.

Махна им елегантно с ръка и изчезна в тълпата.

Катерът веднага се отдели от брега и тръгна по средата на Темза, като набираше скорост и се удряше във вълничките. Пътуваха нагоре по течението и скоро на лунното небе се очертаха силуетите на Биг Бен и Парламента. Оливия стоеше на носа, сърцето й прескачаше от вълнение, в главата й звучеше песента от Джеймс Бонд. Беше шпионка! Оформи с пръстите си пистолет и прошепна: „Бум! Бум!“ После катерът се блъсна в една вълна и пръски от гъстата кафява вода я удариха в лицето. Реши да прекара остатъка от пътуването в каютата.

Вътре имаше цивилен офицер.

— Пол Макеон — представи се той. — Осъществявам връзката на Скотланд Ярд с тайните служби. Е, какво ще кажете за Уиджет?

— Не знам — отвърна тя. — Кой е той?

— Хайде де. Знаете кой е.

— Знам, че работи за МИ6 и че е широкоизвестен арабист — заяви тя. — Нищо повече.

— Абсалом Уиджет? Той е истински шпионин от старата школа — Джеймс Бонд на своето време. Прелъстявал е дъщерите и съпругите на всичко живо. Работил е в целия Близък изток и Арабия. Правил се е на специалист по ориенталски килими, с обратни наклонности. Години наред е притежавал магазин на Портобело Роуд и е разполагал с председателско кресло в Оксфорд. Бил е абсолютно блестящ. Легенда.

— Началник ли е на нещо?

— Беше. Заемаше много висок пост. Но през седемдесетте години изпадна в немилост. Никой не знае какво всъщност се е случило, дали е било заради нечия съпруга, пиене, опиум или идеологически различия. Бил типичен представител на старата школа: агенти на чужда територия, познавачи на местните езици, доверяване на инстинкта, такива неща. Смятал, че новите технологии са най-лошото нещо, което може да се случи на разузнаването. Но каквото и да е станало, било е нечия грешка. След това арабската секция вече не беше същата и затова го извадиха от нафталина на дванайсети септември две хиляди и първа.

Оливия замислено кимна.

— Ще ми кажете ли къде отивам?

— Не ми е разрешено. Не се тревожете. Мисля, че мястото ще ви хареса.

При Хамптън Корт я смъкнаха от катера и я качиха на хеликоптер, а след кратко пътуване се озова в кола със затъмнени стъкла, която тихо пърпореше сред провинциалните алеи на Бъркшир и Чилтърнс. Пресякоха М40 и тя позна околовръстното на Оксфорд, после се потопиха дълбоко в Котсуолд, където се замяркаха трепкащи огньове и идилични сцени през прозорците на кръчми и къщурки. След това поеха покрай дълъг зид на провинциално имение и Оливия чу пукането на чакъл под колелата, когато железните порти бавно се отвориха, а фаровете осветиха дълга алея. Беше от онези пътувания, които в представите й трябваше да свършат с униформен иконом, който да отвори вратата със сребърен поднос, натоварен с коктейли „Блъди Мери“, или от плешиво джудже в инвалиден стол с метална протеза с остри нокти, галещо котката на коляното си.