Пол Февал - Гърбавия

Тогава всички станаха свидетели на нещо невероятно: тъй уплашеният само до преди паж с рязко движение се изтръгна от ръцете на Салдан и с решителен вид измъкна от пазвата си малка кама, която обаче никак не приличаше на играчка. После с един скок се шмугна между Фаенца и Щаупиц и хукна към източния край на рова. Но брат Паспоал неведнъж беше печелил надбягванията на панаирите във Вилдийо. Надали младият Хипомен, който спечелил надбягванията за ръката на Аталанта 26 26 Героиня от античната митология, която обещала да се ожени за този, който успее да я надбяга. — Б. пр. си е плюл на петите по-бързо от него. Само с няколко скока той настигна Беришон. Хлапето смело се отбраняваше. То успя да одраска Салдан с малката си кама, ухапа Кариг и силно ритна Щаупиц по крака. Но борбата беше твърде неравна. Поваленият Беришон вече усещаше върху гърдите си огромните ръчища на дуелистите, когато мъчителите му бяха поразени сякаш от мълния.

Същинска мълния!

Кариг се изтърколи на три-четири метра и навири крака, Салдан се завъртя около себе си и се блъсна в крепостната стена, а Кокардас, самият Кокардас-младши се преметна и здравата се пльосна на земята. Просто невероятно! Цялата тази бъркотия, само за миг и при това кажи-речи с един удар беше предизвикал един-единствен човек.

— Мъртъв ли е вече? — поинтересуваха се няколко души.

Около новодошлия и детето се образува широк кръг, но нито една шпага не излезе от ножницата си. Всички сведоха очи.

— Ах, поразникът му с поразник! — промърмори Кокардас, който се изправяше, потърквайки хълбоците си. И макар че едва се побираше в кожата си от яд, под мустаците му неволно заигра усмивка.

— Парижанчето! — прошепна Паспоал, треперещ от вълнение и ужас.

Без да обръщат внимание на водача си, който лежеше все още зашеметен на земята, хората на Кариг почтително докоснаха шапките си и казаха:

— Капитан Лагардер!

Това беше Лагардер, Хубавия Лагардер, Лагардер побойникът и сърцеедът. Срещу него имаше шестнайсет изкусни фехтовачи, които не смееха дори да измъкнат шпагите си от ножниците, шестнайсет наемни убийци стояха срещу един осемнайсетгодишен момък, който се усмихваше, скръстил ръце на гърдите си.

Но този момък беше Лагардер!

Кокардас имаше право, Паспоал също, но и двамата бяха далеч от истината. Колкото и да бяха превъзнасяли своя идол, те пак не бяха казали всичко. Той бе самата младост, примамлива и обаятелна; младостта, за която победителите жалят; младостта, която не може да се откупи нито с натрупаното богатство, нито с гения, възвисил се над коленичилото безличие; младостта в своя божествено-величав разцвет, златокъдра, усмихната, с победоносно блеснали очи!

Често казват: „Човек е млад веднъж в живота си. Какъв смисъл има тогава да се превъзнася до възбог нещо, от което никой не е лишен?“

Срещали ли сте млади хора и ако сте срещали, то колцина? Познавам и двайсетгодишни деца, и осемнайсетгодишни старци. Самият аз търся млади хора. Имам предвид онези, които знаят и същевременно могат, които опровергават самата същина на поговорките и подобно на благословените портокалови дръвчета в южните страни дават и цвят, и плод; онези, които имат всичко в изобилие: чест, сърцатост, жизненост, лудост, и които си отиват блестящи и горещи като лъч, пръскайки с пълни шепи от неизчерпаемата съкровищница на живота си. Често, уви, те разполагат с един-единствен ден, тъй като допирът с тълпата е като водата, която гаси пламъка. Много често цялото това великолепно богатство се пропилява напразно и челото, което бог е белязал с героичния знак се увенчава с венеца на оргията.

Много често.

Но такъв е законът. Подобно на лихваря от ъгъла, човечеството вписва в голямата си книга своите печалби и загуби.

Анри дьо Лагардер малко надвишаваше средния ръст. Не приличаше на Херкулес, но крайниците му притежаваха онази характерна за парижаните жилавина, която се различава както от грубата мускулатура на северняците, така и от обезсмъртената от просташките водевили дръгливост на младоците по нашите площади. Вълнистата му, сресана назад руса коса откриваше чело, от което лъхаше интелигентност и благородство. Веждите и засуканите над устните му тънки мустачки бяха черни. Едва ли има нещо по-очарователно от такъв контраст, особено когато засмени кафяви очи озаряват наситената мургавина на такива лица.

Правилният, леко издължен овал на лицето, гордата линия над веждите, резкият рисунък на носа и устните придаваха благородство на обичайно закачливото му изражение. Усмивката на бонвиван обаче не засенчваше гордостта на дуелиста. Но онова, което перото е безсилно да опише бе обаянието, изяществото и юношеската жизненост, лъхащи от цялото съчетание; това беше живостта на финото му лице, което в най-съкровените мигове приличаше на нежно и мечтателно девиче лице, а в битките всяваше ужас, подобно на лика на Медуза. Такъв го бяха виждали единствено онези, които беше любил или убивал.