Пол Февал - Гърбавия

Лагардер носеше елегантната униформа на кралски гвардеец, малко окъсана и поовехтяла наистина, но облагородена от разкошния кадифен плащ, наметнат небрежно върху раменете му. Червеният копринен шал със златисти ресни свидетелствуваше за мястото, което заемаше сред авантюристите. Лицето му едва-едва се бе позачервило от извършената току-що нелека работа.

— Не ви ли е срам да измъчвате едно дете! — презрително каза той.

— Но, капитане… — опита се да отговори Кариг, изправяйки се на крака.

— Млък! Кои са тези фукльовци?

Кокардас и Паспоал стояха пред него с шапки в ръце.

— Ха! — възкликна той развеселен. — Моите двама покровители! Какво, по дяволите, правите толкова далеч от улица „Кроа де Пьоти Шан“?

После им протегна ръка с вид на принц, който подава крайчеца на пръстите си за целувка. Метр Кокардас и брат Паспоал с благоговение докоснаха ръката му. Трябва да споменем, че тази ръка често се беше разтваряла пред тях пълна със златни монети. Покровителите нямаха никакво основание да се оплакват от протежето си.

— А другите? — попита Анри и се обърна към Щаупиц. — Теб май съм те виждал някъде?

— В Кьолн — сконфузено избъбри немецът.

— Точно така, дори ме засегна с шпагата един път.

— Срещу дванайсет! — засрамен промърмори немецът.

— Аха! — продължи Лагардер като съзря Салдан и Пинто. — Моите мадридски юначаги… Добри фехтовачи.

— Ах, ваше превъзходителство — отвърнаха в хор двамата испанци, — това беше просто облог! Иначе никога не се бием двама срещу един.

— Как? Двама срещу един?! — възмути се провансало-гасконецът.

— А твърдяха, че не ви познават — добави Паспоал.

— А този тук — Кокардас посочи Пепе Касапина, — имаше желание да се намери лице срещу лице с вас.

Пепе положи всички усилия, за да издържи погледа на Лагардер.

— Този ли? — само повтори Лагардер.

Пепе изръмжа и сведе глава.

— С тези двама храбреци се срещнах в Испания — каза Лагардер и посочи Пинто и Салдан, — но тогава се казвах само Анри… Господа — смени темата той и нанесе с пръст въображаем удар с шпага, — оказа се, че почти всички вече сме се срещали, тъй като виждам тук и ей този почтен здравеняк, на когото веднъж пукнах главата с традиционното в родината му оръжие.

Жоел дьо Жюган потърка слепоочието си.

— Белегът още си стои — промърмори той. — Мога да кажа само, че въртите тоягата като бог.

— Оказва се, че на нито един от вас не му е провървяло с мен, приятели — продължи Лагардер, — но виждам, че този път сте се захванали с нещо по-лесно. Приближи се, детето ми.

Беришон се подчини.

Кокардас и Кариг в един глас започнаха да обясняват защо са искали да претърсят пажа, но Лагардер им заповяда да млъкнат.

— Какво те носи насам? — попита той детето.

— Вие сте добър и няма да ви лъжа — отвърна Беришон. — Нося едно писмо.

— На кого?

Беришон се поколеба и отново погледна към ниския прозорец.

— На вас — най-сетне отговори той.

— Дай го.

Детето измъкна от пазвата си един плик и му го подаде, после бързо се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Трябва да предам още едно писмо.

— На кого?

— На една дама.

Лагардер му хвърли кесията си и каза:

— Върви, малкия. Никой няма да те спре.

Детето хукна и скоро се скри зад завоя на рова. Веднага щом пажът изчезна от погледа им, Лагардер отвори писмото.

— Дръпнете се! — заповяда той на доброволците и учителите по фехтовка, които стояха твърде наблизо. — Предпочитам сам да чета кореспонденцията си.

Всички тутакси се отдръпнаха.

— Браво! — извика Лагардер щом прочете първите редове. — Ето това се казва добра новина! Точно затова съм, тук. — Бога ми, този Ньовер е истински благородник!

— Ньовер! — удивено повториха всички.

— Това пък какво означава? — попитаха Кокардас и Паспоал.

Лагардер се запъти към масата.

— Да пийнем по-напред — каза той. — Ах, толкова съм доволен! Ще ви разкажа една история. Метр Кокардас, седни тук, а ти, братко Паспоал, ето тук. Вие там, разполагайте се, където намерите за добре.

Поласкани от оказаната им чест, гасконецът и нормандецът се настаниха от двете страни на своето божество. Анри дьо Лагардер отпи глътка вино и подхвана:

— Преди това искам да ви съобщя, че напускам Франция и заминавам в изгнание…

— Вие?! В изгнание?! — прекъсна го Кокардас.

— Някога ще го видим и на бесилото! — въздъхна Паспоал.

— И защо отивате в изгнание?

За щастие последният въпрос заглуши иначе нежното, но твърде непочтително възклицание на Амабл Паспоал. Лагардер не понасяше подобни фамилиарности.