Пол Февал - Гърбавия

— И все тъй щастлив с нежния пол! — промълви Паспоал и се изчерви чак до върха на дългите си уши.

— Все така ли е безразсъден? — продължаваше да разпитва гасконецът. — И толкова опак?

— Какъв побойник, но и колко милосърден към слабите!

— Лудетина! Душегубец на съпрузи!

Нашите дуелисти се редуваха подобно на двамината вергилиеви пастири от Аркадия.

— Славен комарджия!

— Който пръска златото с пълни шепи!

— С всички пороци, мътните го взели!

— Но и с всички добродетели!

— Луда глава!

— Но какво сърце!… Какво златно сърце!

Последната дума остана у Паспоал. Кокардас възторжено го разцелува.

— За здравето на Парижанчето! За здравето на Лагардер! — провикнаха се заедно двамата.

Кариг и хората му станаха на крака и с въодушевление вдигнаха чаши.

— По дяволите! — изруга бретонецът Жоел дьо Жюган след като остави чашата си. — Обяснете ни поне що за птица е този ваш Лагардер?

— Продънихте ни ушите с него — добави Салдан. — Кой е той? Откъде е? С какво се занимава?

— Драги мой — отвърна Кокардас, — той е също толкова благороден, колкото и кралят, той е от улица „Кроа де Пьоти Шан“ и се занимава с щуротии. Това достатъчно ли ви е? Ако ли пък искате да научите нещо повече, налейте вино!

Паспоал напълни чашата му и след като за миг се замисли, гасконецът продължи:

— Това не е някоя чудесна приказка, по-скоро е невъзможно да се разкаже. Трябва да го видите, за да повярвате. Колкото до произхода му, вече казах, че е по-благороден от самия крал и няма да отстъпя нито на йота от думите си, макар че общо взето никой не знае кои са родителите му. Срещнах го за първи път, когато беше на дванайсет години. Това се случи в Двора на фонтаните, пред Пале Роаял, точно в момента, когато го бъхтеха половин дузина хаймани, и то всички по-големи от него. Защо ли? Защото тези млади негодници поискали да оберат дребничката старица, която продаваше банички под аркадата на двореца Монтескьо. Попитах за името му. „Малкият Лагардер.“ Кои са родителите му? „Той няма родители.“ Кой се грижи за него? „Никой.“ Къде живее? „В разрушения пиньон на стария дворец Лагардер на ъгъла на улица «Сент-Оноре».“ Полюбопитствувах знае ли някакъв занаят. Дори два: гмуркал се от Пон Ньоф и показвал акробатически номера в Двора на фонтаните. Дявол го взел! Два наистина чудесни занаята! Вие, чужденците — отклони се за миг от темата Кокардас, — дори нямате представа какво означава да си гмуркач от Пон Ньоф. Париж е град на зяпльовците. От Пон Ньоф те хвърлят в реката сребърни монети и се намират смели деца, които с риск за живота си се хвърлят подир монетите. Това ужасно забавлява зяпльовците. Бога ми, надали има по-голямо удоволствие от това да строшиш една сопа в гърбината на някой от тези проклети буржоа! А и не струва скъпо!

Виж, акробати човек може да срещне навсякъде. Този малък разбойник Лагардер правеше с тялото си каквото му скимне: ставаше ту голям, ту малък до неузнаваемост, краката му се превръщаха в ръце, а ръцете — в крака. Бога ми, сякаш още го виждам да имитира стария клисар на „Сен Жермен л’Оксероа“, който имаше гърбица и отпред, и отзад!

Няма да си кривя душата, това русокосо мъжле с розови бузи ми се понрави. Та отървах го аз от лапите на враговете му и попитах: „Вагабонтино, искаш ли да дойдеш с мен?“, а той ми отвърна: „Не, защото се грижа за мама Бернар.“ Мама Бернар беше окаяна просякиня, която живееше в една дупка на порутения пиньон. Всяка вечер малкият Лагардер й носеше припечеленото от своите гмуркания и презкамбичвания. Тогава му описвах най-подробно прелестите на една фехтовална зала. Красивите му очи пламнаха, но той с тежка въздишка ми отвърна: „Ще дойда при вас, когато мама Бернар оздравее.“ И си отиде. Бога ми, не се и сетих повече за него.

Три години по-късно двамата с Паспоал видяхме на прага на нашата зала някакъв едър, срамежлив и ужасно смутен херувим. „Аз съм малкият Лагардер — рече той. — Мама Бернар умря.“ В залата имаше няколко благородници, които решиха да се позабавляват с него. Херувимът се изчерви, сведе очи, кипна и ги натръшка на пода. Истински парижанин! Строен, гъвкав и грациозен като жена, но як като стомана.

След шест месеца той се скара с един от моите помощници, който ехидно му напомнил за неговите таланти на гмуркач и акробат. За бога, да бяхте видели само как изглеждаше помощникът ми след това!

Една година по-късно, той си играеше с мен така, както аз бих си играл с някой от господа кралските доброволци… без, разбира се, да искам да ги обидя с това.