Пол Февал - Гърбавия

— Спокойно, деца! Да не се ядосваме и да поразиграем както трябва господа кралските доброволци.

Хората на Кариг вече се трупаха на вратата.

— Помолете ги да излязат през прозорците — обади се артилеристът от Фландрия, като в същото време взе пълната чаша на Кокардас и я надигна към устата си.

— Нима не виждате, дръвници такива — продължи все пак Кариг, — че се нуждаем от вашите канчета, маси и столове?

— За бога! — възкликна Кокардас-младши. — Разбира се, че всичко ще ви дадем, гълъбчета! — И той стовари каната върху главата на артилериста. В същия миг брат Паспоал запрати тежкия си стол в гърдите на Кариг.

Шестнайсетте шпаги се оголиха едновременно. Всички бяха люде военни, здравеняци, смелчаги и побойници по призвание. Всички едновременно и с удоволствие се хвърлиха в бой. Тенорът на Кокардас заглуши врявата с любимата си ругатня:

— Дявол го взел! Дайте им да се разберат! — настояваше той.

В отговор Кариг и хората му се нахвърлиха срещу тях с викове:

— Напред! Лагардер! Лагардер!

Това беше наистина неочаквано. Кокардас и Паспоал, които се намираха в първите редици отстъпиха и катурнаха масивната маса между двете армии.

— Гръм да ме порази дано! — ревна гасконецът. — Долу шпагите!

Трима-четирима кралски доброволци вече здравата си бяха изпатили. Атаката им беше безуспешна и те едва сега започнаха да осъзнават с кого си имат работа.

— Какво казахте? — с пресекващ от вълнение глас попита Паспоал. — Какво казахте?

Учителите по фехтовка недоволно мърмореха:

— Тъкмо щяхме да ги схрускаме като топъл хляб!

— Млък! — властно ги сряза Кокардас и се обърна към слисаните доброволци: — Отговорете честно, защо извикахте „Лагардер“?

— Това е нашият командир.

— Кавалерът Анри дьо Лагардер?

— Да.

— Нашето Парижанче! Нашето бижу! — изгука брат Паспоал с просълзени очи.

— Чакайте, да няма някаква грешка! — рече Кокардас. — Когато напуснахме Париж Лагардер беше в конната гвардия.

— Тъй беше, но скоро му омръзна — отвърна Кариг. — Той запази униформата си и сега командува тук, в долината, една рота кралски доброволци.

— В такъв случай край на свадите! — заяви гасконецът. — Приберете шпагите! Дявол го взел, приятелите на Парижанчето са и наши приятели и ние заедно ще пием за здравето на първата шпага в света.

— Чудесно! — съгласи се Кариг, който най-сетне разбираше, че бандата му като по чудо беше отървала кожата.

Господа кралските доброволци набързо прибраха шпагите си.

— Няма ли поне да ни поднесат извинения? — попита Пепе Касапина, честолюбив като кастилец.

— Стари друже — отвърна Кокардас, — ако много настояваш, ще имаш удоволствието да се биеш с мен, но отсега нататък тези господа са под мое покровителство. На масата! Вино! От радост просто не съм на себе си! Ха тъй! — И той протегна чантата си към Кариг. — Имам честта да ви представя моя помощник Паспоал, който, без да искам да ви обидя, щеше да ви накара да видите звезди посред бял ден. И той като мен е верен приятел на Лагардер.

— И се гордее с това! — вметна Паспоал.

— А колкото до тези господа — продължи гасконецът, — ще извините лошото им настроение, но, без да искам, разбира се, да ви обидя, те тъкмо ви бяха сгащили натясно, когато аз им отнех залъка от устата… А сега да пием!

Речено-сторено. Последните, ловко подхвърлени от Кокардас думи удовлетвориха учителите по фехтовка, а господа доброволците изглежда нямаха никакво намерение да ги оспорват. И без това едва бяха успели да отърват кожата.

Повлеканата, която Паспоал почти беше забравил слезе в избата за студено вино, а те изнесоха столовете и масите на поляната, тъй като схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ се оказа твърде тясно, за да приюти цялата тази юнашка компания. Скоро всички удобно се настаниха около масите.

— Да си поговорим за Лагардер! — извика Кокардас. — Все пак аз му дадох първия урок по фехтовка. Нямаше и шестнайсет години, но да знаете само какви надежди даваше за в бъдеще!

— Днес е едва на осемнайсет — каза Кариг, — но бог ми е свидетел, че той напълно ги оправда.

Волю-неволю учителите по фехтовка се заинтересуваха от този чутовен герой, с когото им тъпчеха главите още от сутринта. И колкото повече слушаха, толкова по-малко желание изпитваха да се намерят лице срещу лице с него другаде, освен на масата.

— Така е, нали? — разпали се Кокардас. — Значи не съм се излъгал! О, небеса! Все тъй хубав и смел като лъв!