Пол Февал - Гърбавия

— Които нашият Питий обаче притежава — намеси се Паспоал, — и на които нашият Дамон е вероятен наследник.

— Сега нали разбирате, любезни ми господин Пейрол — продължи Кокардас, — че това значително променя гледната точка. Ще добавя също, че истинският Питий е нямал тъй очарователна метреса като Орор дьо Кайлюс, а истинският Дамон не е бил влюбен в красавицата, или по-скоро в нейната зестра.

— Точно така! — подчерта отново Паспоал. Кокардас напълни чашата си.

— Господа — каза той, — за здравето на Дамон… искам да кажа: на Гонзаг, който утре ще наследи доход от шестстотин хиляди екю, госпожица дьо Кайлюс и нейната зестра, ако Питий… искам да кажа: Ньовер, тази нощ се прости с живота си!

— За здравето на принц Дамон дьо Гонзаг! — провикнаха се наемните убийци начело с Паспоал.

— Е, какво ще кажете за това, господин Пейрол? — попита тържествуващ Кокардас.

— Небивалици! — изръмжа довереникът. — Лъжи!

— Силно казано. Тогава нека моите смели другари отсъдят. Взимам ги за свидетели.

— Ти каза истината, гасконецо, самата истина! — потвърдиха насядалите около масата.

— Принц Филип дьо Гонзаг — заяви Пейрол, като се опитваше да си придаде надменен вид, — стои твърде високо над подобни оскърбления, за да се нуждае от сериозно оправдание.

— По-добре седнете, господин Пейрол — прекъсна го Кокардас и тъй като довереникът се противеше, той насила го настани на едно трикрако столче. След туй попита:

— Дали тогава да не стигнем и до най-тежките оскърбления, Паспоал?

— Кокардас! — веднага се отзова нормандецът.

— Щом господин Пейрол не се предава, твой ред е да държиш проповеди, любезни ми!

Нормандецът се изчерви до ушите и сведе очи.

— Само че аз не умея да говоря пред публика — измънка той.

— Я започвай! — заповяда метр Кокардас и засука мустаци. — Нищо работа! Господата ще извинят твоята младост и неопитност.

— Изцяло разчитам на тяхната снизходителност — срамежливо промълви Паспоал и с глас на девойче на изпит по вероучение, почтеният учител по фехтовка поде: — Господин Пейрол има пълно основание да смята господаря си за безукорен благородник. Ще ви разкажа някои подробности, които узнах съвсем случайно. Аз не виждам в това никаква зла умисъл, макар че недоброжелателите биха могли да си помислят точно обратното. Докато тримата Филиповци водеха в Париж безгрижен живот, толкова безгрижен, че крал Луи заплаши племенника си, че ще го заточи в именията му — говоря ви за времето отпреди две-три години — аз бях на служба при един италиански доктор, възпитаник на учения Ексили, на име Пиер Гарба.

— Пиетро Гарба и Гаета! — прекъсна го Фаенца. — Знам го, ужасен негодяй!

Брат Паспоал кротко се усмихна.

— Той беше порядъчен човек — продължи той, — с кротък нрав, много набожен и начетен като куп дебели книги. Занимаваше се с приготвянето на благотворни напитки, които наричаше елексир на дълголетието.

Вагабонтите дружно избухнаха в смях.

— Гръм да ме порази! — рече Кокардас. — Ти говориш като бог! Карай нататък!

Господин Пейрол избърса челото си, което се бе покрило с пот.

— Принц Филип дьо Гонзаг — продължи Паспоал, — често навестяваше почтения Пиер Гарба.

— По-тихо! — неволно се изтърва довереникът.

— По-високо! — изреваха юначагите.

Цялата тази история чудесно ги забавляваше още повече, че в нейния край те предугаждаха значително увеличение на надницата си.

— Говори, Паспоал! Продължавай! — подканиха го те и стесниха кръга около него.

Кокардас погали помощника си по главата и с бащински тон добави:

— Бога ми, виж го ти какъв успех има тоя палавник!

— Неприятно ми е, че ще повторя нещо, което изглежда не се нрави на господин Пейрол — продължи брат Паспоал, — но истината е, че принц дьо Гонзаг доста често посещаваше Гарба. Без съмнение, за да се учи на ум и разум. Точно по това време младият херцог дьо Ньовер започна да линее.

— Клевета! — извика Пейрол. — Долна клевета!

— Нима обвинявам някого, господине? — простодушно попита Паспоал.

Довереникът прехапа устни до кръв, а Кокардас го подкачи:

— Горкият господин Пейрол май си глътна езика. Пейрол рязко се изправи.

— Надявам се, че най-сетне ще ми позволите да се оттегля! — сопна се той с едва сдържан гняв.

— Разбира се — отвърна гасконецът, който се смееше от сърце. — Дори ще ви придружим до замъка. Предполагам, че Резето вече е приключил със сиестата си, така че ще отидем да си поговорим направо с него.