Пол Февал - Гърбавия

— С шпага в ръка ли? — поинтересува се гасконецът и след като отпи голяма глътка и примлясна с език, сериозно добави — Добре, любезни ми, но те съветвам в този ден да се изповядаш и да повериш душата си на бога!

Салдан накриви шапка. Истинско чудо беше, че все още не са си разменили по някой и друг пестник! Пердахът, вероятно щеше да започне всеки миг, когато Щаупиц, който гледаше през прозореца, извика:

— Спокойно, деца! Ето го и господин Пейрол, довереникът на принц дьо Гонзаг.

И наистина, откъм насипа на кон се задаваше господин Пейрол.

— Доста приказки изприказвахме и въпреки това нищо не казахме — бързо изрече Паспоал. — Знайте, приятели, че Ньовер и неговият секретен удар струват злато. Искате ли да забогатеете изведнъж?

Мисля, че не е нужно да уточняваме отговора на спътниците му.

— Ако наистина искате това — продължи той, — оставете метр Кокардас и аз да действуваме и само ни подкрепяйте, каквото и да кажем на Пейрол.

— Съгласни сме! — провикнаха се всички в един глас.

— Така поне онези — заключи брат Паспоал като сядаше на мястото си, — чиято кожа тази вечер няма да бъде надупчена от шпагата на Ньовер, ще могат да заръчат опело за покойниците.

В този миг влезе Пейрол.

Паспоал го приветствува пръв като раболепно свали вълненото си кепе. Останалите го поздравиха по същия начин. Пейрол носеше в ръка голяма кесия пари. Той шумно я тръсна върху масата и рече:

— Дръжте, юнаци, ето ви кърмата! — След туй ги преброи с поглед и продължи: — Отлично, виждам, че всички сте налице! Искам да ви кажа няколко думи за работата, която трябва да свършите.

— Слушаме ви, драги господин Пейрол — заяви Кокардас и се облакъти на масата. — Има си хас!

— Слушаме ви — повториха останалите. Пейрол зае позата на оратор.

— Тази вечер към осем часа — започна той, — по пътя, който минава точно под прозореца, ще дойде един мъж на кон. След като мине през прохода в крепостния ров, той ще завърже коня си за гредите на моста. Сега погледнете натам, виждате ли прозореца под моста, затворен с дъбови кепенци?

— Разбира се, драги ми господин Пейрол — отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази! Та ние не сме слепи.

— Мъжът ще се приближи до прозореца…

— И точно в този момент ние ще го заговорим, нали тъй?

— И то много учтиво — прекъсна го със зловеща усмивка Пейрол. — Така заслужено ще спечелите парите си.

— За бога! — провикна се Кокардас. — Ама че шегаджия бил този господин Пейрол!

— Не ще и дума, но все пак се надявам, че няма да ни напуснете веднага?

— Много бързам, приятели мои — отвърна Пейрол, готвейки се да се оттегли.

— Как тъй?! — удиви се гасконецът. — Без да ни кажете името на оногова, когото трябва да… заговорим?

— То не ви интересува.

Кокардас намигна и сред групата на дуелистите веднага се разнесе недоволно мърморене. Особено много се стараеше Паспоал, който се престори на ужасно засегнат. Кокардас продължи:

— Без дори да ни кажете името на достопочтеният благородник, за когото работим?

Пейрол се спря и го изгледа. Върху длъгнестото му лице се изписа безпокойство.

— Че какво ви засяга това? — попита той, като се опитваше да си придаде високомерен вид.

— Много ни засяга, драги ми господин Пейрол.

— Но щом като ви се плаща добре?…

— Може би смятаме, че не сме достатъчно добре платени, любезни ми господин Пейрол.

— Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.

— За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!

— Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.

Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.

— Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?

— На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?

— Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.

— Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.