Пол Февал - Гърбавия

— Ударът на стария метр Делапалм — намеси се Паспоал, — с който той натръшка седмина опитни фехтовачи от Рул до портата „Сент-Оноре“.

— Секретните удари са дивотия! — провикна се Касапина.

— Пъргав крак, точно око, добър гард и секретните удари ме интересуват толкова, колкото и ланшния сняг! — обади се бретонецът.

— Гръм да ме удари, приятелчета! — гордо заяви Кокардас-младши. — Мисля, че имам и пъргав крак, и точно око, и добър гард…

— Аз също — додаде Паспоал.

— По-пъргав крак, по-добър гард и по-точно око от когото и да било измежду вас…

— И ако настоявате — промълви Паспоал с обичайната си кротост, — ние сме готови да ви го докажем и на практика.

— И въпреки това за мен ударът на Ньовер не е дивотия — продължи Кокардас. — Бях победен и то в собствената ми академия… Представете си само!

— Същото постигна и мен.

— Бях засегнат точно в челото, между очите и то три пъти последователно…

— И мен три пъти — между очите, точно в челото!

Този път шестимата наемници внимателно слушаха. Вече никой не се смееше.

— Но в такъв случай това не е секретен удар, а магия — обади се Салдан и се прекръсти.

Бретонецът пъхна ръка в джоба си, където навярно имаше зърно от броеница.

— Добре са направили, че са викнали всички ни, гълъбчета — още по-тържествено заяви Кокардас. — Говорехте за армия и лично аз бих предпочел да си имам работа с армия. Повярвайте ми, на света има един-единствен човек, който е способен с шпага в ръка да излезе на глава с Филип дьо Ньовер.

— И кой е той? — в един глас попитаха шестимата.

— Парижанчето — отвърна Кокардас.

— Ах! — възкликна Паспоал, внезапно обзет от ентусиазъм. — Това е самият дявол!

— Парижанчето ли? — недоумяваха останалите. — А има ли си име вашето Парижанче?

— Всички вие го познавате, господа. Името му е кавалер дьо Лагардер.

Изглежда това име наистина беше познато на побойниците, тъй като внезапно настъпи дълбоко мълчание.

— Никога не съм го виждал — призна подир малко Салдан.

— Толкоз по-добре за теб, любезни — отвърна му гасконецът. — Той не обича хората от твоята порода.

— Него ли наричат Хубавия Лагардер? — поинтересува се Пинто.

— Той ли е онзи, дето уби тримата фламандци под стените на Санлис? — почти шепнешком попита Фаенца.

— Той ли е онзи — поиска да разбере Жоел дьо Жюган, — който…

Но Кокардас надменно го прекъсна с думите:

— Няма втори Лагардер!

Единственият прозорец на схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ гледаше към нещо като насип, засаден с букак, който се спускаше до самия крепостен ров на Кайлюс. Един коларски път прекосяваше гората и стигаше до дъсчения мост, прехвърлен над широкия и дълбок ров, който заобикаляше замъка от три страни и се отваряше към пропастта над Hachaz. Откакто бяха съборили стените, предназначени да задържат водата, ровът беше пресъхнал от само себе си ц сега дъното му даваше годишно две богати реколти овес, отредени за господарските конюшни.

Току-що бяха ожънали втората реколта и от мястото, където се намираха нашите осмина побойници, се виждаха жътварите под моста, които връзваха овеса на снопи.

Като се изключи липсата на вода, ровът беше останал непокътнат. Вътрешната му стена се издигаше почти отвесно до насипа. Бяха прокопали един-единствен проход, през който каруците с овес излизаха на същия онзи коларски път, дето минаваше под прозореца на кръчмата.

От приземния етаж до дъното на рова крепостната стена беше осеяна с многобройни бойници, но имаше един-единствен отвор, през който би могъл да се промъкне човек. Това беше ниско разположен прозорец, намиращ се точно под дъсчения мост, заместил много отдавна някогашния подвижен мост. Прозорецът беше преграден с решетка и затворен с масивни кепенци. Той осигуряваше въздух и светлина за банята на Кайлюс, голяма подземна зала, която все още пазеше следи от минало великолепие. Известно е, че в средновековието, и то предимно на юг, баните са се славели с наистина разточителен разкош.

Часовникът на главната кула отби три часа. В крайна сметка страховитият самохвалко, когото наричаха Хубавия Лагардер не се беше появил, а всъщност и не беше онзи, когото чакаха, тъй че след като първоначалното им смущение премина, нашите учители по фехтовка отново подхванаха хвалбите си.

— Ще ти кажа нещо, друже Кокардас — извика Салдан. — Бих дал десет пистола, само за да зърна този твой кавалер дьо Лагардер.