Пол Февал - Гърбавия

— Познавате ли онзи разбойник Белисен? — попита той.

— Барон дьо Белисен ли?

— Белисен дуелистът?

— Белисен покойникът! — поправи ги младият гвардеец.

— Нима е мъртъв? — полюбопитствуваха всички.

— Аз го убих. Както знаете, кралят ме направи благородник, за да вляза в свитата му. Обещах да се държа прилично и цели шест месеца бях кротък като агънце. Почти ме бяха забравили, когато една вечер Белисен реши да си поиграе на котка и мишка с едно нещастно кадетче, което нямаше дори косми на брадата си.

— Все старата песен — обади се Паспоал, — същински странствуващ рицар.

— Млъкни, любезни! — заповяда Кокардас.

— Приближих се до Белисен — продължи Лагардер, — и тъй като в деня, когато Негово величество благоволи да ме произведе кавалер му бях обещал да не употребявам повече обидни думи, аз се задоволих само да издърпам ушите на барона, тъй както правят с непослушните деца в училище. Това обаче никак не му се понрави.

— Убедени сме! — възкликнаха всички в хор.

— Той обаче ми го каза прекалено високо — продължи Лагардер, — и зад Арсенала му дадох онова, което отдавна заслужаваше: един прав удар от защита и… толкоз!

— Ах, момчето ми — провикна се Паспоал, забравяйки, че времената се бяха променили, — как добре владееш този дяволски удар!

Лагардер се разсмя, после силно удари по масата с калаеното канче. Паспоал реши, че е загубен.

— Ето ви я справедливостта! — извика гвардеецът, който вече го беше забравил. — Вместо да ме наградят за това, че съм убил един върколак, те ме прокуждат в изгнание!

Почитаемата аудитория единодушно се съгласи, че това е наистина прекалено. Кокардас изруга, че, дявол го взел, изкуствата не се покровителствуват достатъчно. Лагардер продължи:

— В крайна сметка, аз се подчинявам на кралската заповед. Заминавам. Светът е голям и, кълна се, все някъде ще се намери място и за мен. Но преди да премина границата искам да задоволя една моя прищявка… по-скоро две: един дуел и една любовна авантюра. Точно така искам да се сбогувам с прекрасната Франция!

Останалите стесниха кръга около него, изгарящи от любопитство.

— Продължавайте, господин кавалер — подкани го Кокардас.

— Я ми кажете, юнаци мои — вместо отговор попита Лагардер, — чували ли сте нещо за секретния удар на господин дьо Ньовер?

— По дяволите! — разнесе се възглас около масата.

— Преди малко си говорехме за него — отвърна Паспоал.

— И какво по-точно, моля?

— Мненията са различни. Някои са убедени, че това е дивотия. Други твърдяха, че старият метр Делапалм е продал на херцога удар, или серия от удари, с които той е абсолютно сигурен, че ще прободе когото и да било в средата на челото, точно между очите.

Лагардер се бе замислил. След туй отново попита:

— Тук до един сте учители по фехтовка и специалисти, какво мислите за секретните удари изобщо?

Всички бяха единодушни, че секретните удари са плитки уловки и спокойно могат да се избегнат с помощта на познатите вече защити.

— Така мислех и аз — рече Лагардер, — но преди да имам честта да се бия с господин дьо Ньовер.

— А сега? — посипаха се въпроси от всички страни. Всеки от присъствуващите беше силно заинтригуван и имаше защо: може би само след няколко часа прословутият удар на Ньовер щеше да просне мъртви на място двама-трима от тях.

— Сега всичко е далеч по-различно — продължи Лагардер. — Знайте обаче, че дълго време този удар беше най-омразното нещо за мен. Повярвайте ми, просто сън не ме хващаше. Съгласете се, че този Ньовер кара също твърде много да се говори за него. Отскоро, откакто се завърна от Италия, непрестанно чувам около мен да се дърдори: „Ньовер, Ньовер, та Ньовер! Ньовер е най-хубавият! Ньовер е най-храбрият!“

— Но след едно друго лице, което всички добре познаваме — прекъсна го брат Паспоал и този път получи пълното одобрение на Кокардас-младши.

— Ньовер това, Ньовер онова — разгорещи се Лагардер. — Конете на Ньовер, оръжията на Ньовер, именията на Ньовер! Благите му думи, сполуките му на комар, списъкът на любовниците му… а на всичко отгоре и този негов секретен удар! В пъкъла да гори дано! Една вечер, когато икономката ми поднесе котлети „а ла Ньовер“, аз хвърлих чинията през прозореца и офейках без да вечерям. На вратата се сблъсках с моя обущар, който ми носеше ботуши по последна мода, ботуши „а ла Ньовер“. Дръпнах му един пердах и това ми струваше десет пистола, които запратих в лицето му, а проклетникът му с проклетник най-нахално ми заяви: „Господин дьо Ньовер ме удари само веднъж, но ми даде сто пистола…“