Пол Февал - Гърбавия

— Дявол го взел, приятели мои! — сопна се Лагардер. — Имам навика сам да си върша работата и вие отлично знаете това. Ето, иде нощ, пийнете още по чашка и се смитайте, това е единствената услуга, която искам от вас.

Доброволците веднага отидоха при конете си, но учителите яо фехтовка дори не се помръднаха. Кокардас дръпна Лагардер настрана.

— Бог ми е свидетел, че бих се оставил да ме убият като псе заради вас, кавалере! — смутено прошепна той. — Но…

— Но какво?

— Всеки със занаята си, нали знаете. Ние не можем да си тръгнем оттук.

— Виж ти! И защо?

— Защото и ние чакаме някого.

— Тъй ли? И кой е този някой?

— Само не се гневете. Този някой е Филип дьо Ньовер.

Парижанина трепна.

— Виж ти! — повтори той. — А защо чакате господин дьо Ньовер?

— По заръка на един благородник… — започна Кокардас, но не довърши.

Пръстите на Лагардер стиснаха китката му като менгеме.

— Засада! — извика той. — И ти имаш дързостта да го кажеш точно на мен!

— Моля ви да забележите, че… — намеси се брат Паспоал.

— Млък, проклетници! Забранявам ви, чувате ме добре, нали, забранявам ви да докосвате дори косъм от главата на Ньовер, ако не искате да си имате работа с мен! Ньовер ми принадлежи и ако му е писано да умре, то ще загине от моята ръка, в почтен двубой. Но от вашите… Никога! Поне докато съм жив!

Лагардер се беше изправил в цял ръст. Той беше от онези хора, чийто глас не трепери, когато са разгневени, а отеква още по-звучно. Наемните убийци го наобиколиха с нерешителен вид.

— Сега разбирам защо ме накарахте да ви покажа удара на Ньовер! — продължи той. — И то точно аз… Кариг!

Кариг веднага се отзова на заповедта му, следван от хората си, които водеха за поводите натоварените със сено коне.

— Срамно! — продължи Лагардер. — Срамно е, че такива хора ни накараха да поделим виното им!

— Какви жестоки думи! — въздъхна Паспоал, чийто очи веднага се насълзиха.

Кокардас-младши изреждаше наум всички най-витиевати ругатни, които някога изобщо са покълвали в плодородната земя на Гаскония и Прованс.

— На конете! В галоп! — заповяда Лагардер. — Нямам нужда от никого, за да натиря тези негодници!

Единственото, за което Кариг и хората му жадуваха, след като вече се бяха запознали с рапирите на учителите по фехтовка, бе да се наслаждават на нощната прохлада колкото се може по-далеч оттук.

— А вие се омитайте докато е още време — обърна се Лагардер към наемните убийци, — или, кълна се в Христовия кръст, ще ви дам още един урок по фехтовка, но той ще ви е последният! — И той измъкна шпагата си.

Кокардас и Паспоал се заеха да успокояват дуелистите, които, осланяйки се на своята численост, започваха да проявяват признаци на недоволство.

— Та нима има смисъл да се оплакваме, щом толкова настоява да свърши и нашата работа? — ловко подметна Паспоал.

Надали бихте намерили друг нормандец с тъй убедителна логика.

— Я да си вървим! — единодушно заключиха всички.

Вярно е, че в същото време шпагата на Лагардер със застрашително съскане разсичаше въздуха.

— Бога ми! — отбеляза Кокардас, давайки тон за отстъпление. — Здравият разум подсказва, че го правим не от страх, кавалере, ние просто ви отстъпваме мястото.

— За да ви доставим удоволствие — добави Паспоал. — Сбогом!

— Вървете по дяволите! — отвърна Парижанчето и им обърна гръб.

Мародерите се отдалечиха в галоп, а нашите побойници изчезнаха зад оградата на кръчмата. Те забравиха да платят, но Паспоал не пропусна да дари мимоходом с една сладка целувка повлеканата, която си искаше парите.

Цялата сметка заплати Лагардер.

— Момиче — каза той на прислужницата, — затвори кепенците и сложи резетата. Каквото и да стигне до слуха ти тази нощ оттам, от крепостния ров, нека всеки в този дом да спи като заклан. Това са неща, които изобщо не ви засягат.

Повлеканата веднага залости кепенците и тракна резетата.

Нощта бе почти настъпила, една нощ без луна и звезди. Под нишата на Пресветата Дева, намираща се в началото на дъсчения мост, слабо мъждукаше едно пушливо кандило, което обаче не осветяваше по-далеч от десет-дванайсет стъпки наоколо, пък и светлината му не можеше да стигне до дъното на крепостния ров, тъй като мостът го закриваше.

Лагардер беше сам. Конският тропот бе заглъхнал в далечината. Луронската долина вече тънеше в дълбок мрак и само тук-там примигваха няколко червеникави светлинки, указващи местонахождението на колибата на някой орач или пастир. Жалният звън на хлопатарите на козите се усилваше при всеки по-силен полъх на вятъра и се сливаше с глухия ромон на буйните води на Аро, която се влива в Кларабид в подножието на Наспаг.