Пол Февал - Гърбавия

— Какво да сторя? — питаше се той. — Да отвлека момиченцето? Вързопът, за който ставаше дума, навярно е самото дете. Но на кого да го поверя? В този край познавам единствено Кариг и неговите пладнешки разбойници, а те са твърде неподходящи гувернантки за една млада госпожица! При все това аз трябва да взема детето! Трябва! Ако не го измъкна оттук, онези дяволски изчадия ще го затрият със същата лекота, с каквато се канят да погубят и баща му. Дявол да го вземе, та аз изобщо не бях дошъл заради това!

Крайно възбуден, Лагардер с широки крачки кръстосваше между купите сено и току поглеждаше към приземния прозорец, очаквайки всеки миг капаците му да се завъртят на ръждясалите си панти. Не видя нищо, но много скоро зад тях се разнесе едва доловим шум. Някой отваряше вътрешната решетка.

— Adsum? — произнесе разтреперан нежен женски глас.

С един скок Лагардер прехвърли снопите и се намери под прозореца.

— Аз съм тук! — отвърна той.

— Слава богу! — възкликна гласът и капаците на свой ред се отвориха.

Нощта бе непрогледна, но очите на Парижанчето отдавна бяха свикнали с тъмнината. В жената, която се надвеси от прозореца, той веднага позна Орор дьо Кайлюс, все тъй прелестна, но бледа и сломена от тревоги.

Ако в този момент припомнехте на Лагардер, че е възнамерявал вероломно да се промъкне в стаята на тази жена, той би ви опровергал, и то напълно чистосърдечно.

Макар и само за няколко минути, но трескавата му възбуда се уталожи. Той беше човек разумен, при все че храбър като лъв. А може би точно в този момент с него се извършваше някакво чудесно и пълно преобразяване.

Орор се взря в тъмнината пред себе си и прошепна:

— Нищо не виждам. Къде сте, Филип?

Лагардер й подаде ръка и тя я притисна към сърцето си. Той залитна и почувствува как очите му се изпълват със сълзи.

— Филип! Филип! — промълви клетата млада жена. — Сигурен ли сте, че не са ви проследили? Продадоха ни, Филип, предадоха ни!…

— Смелост, госпожо — избъбра Парижанчето.

— Ти ли каза това? — извика тя. — О, но аз наистина полудявам, вече не мога да позная дори гласа ти!

В една ръка Орор държеше вързопа, за който бяха споменали господин Пейрол и съучастникът му, другата тя притисна към челото си, сякаш искаше по този начин да успокои обърканите си мисли.

— Имам да ти казвам толкова неща! — продължи тя. — Но откъде ли да започна?

— Нямаме време — прошепна Лагардер, чиято добродетелност отказваше да си пъха носа в чужди тайни. — Да побързаме, госпожо!

— Но защо е този леден тон? Защо не ме наричаш Орор? Нима ми се сърдиш?

— Да побързаме, Орор! Да побързаме!

— Подчинявам ти се, скъпи мой Филип, и винаги ще ти се подчинявам! Ето, вземи нашето мъничко съкровище, при мен тя вече не е в безопасност. От моето писмо навярно си разбрал, че ни кроят някаква подлост.

Тя му подаде спящото дете, повито в копринени пелени. Лагардер го пое без да пророни дума.

— Нека още веднъж я целуна! — извика нещастната майка и избухна в сълзи. — Дай ми я, Филип… Ах, мислех, че сърцето ми е по-силно! Кой знае кога отново ще видя дъщеря си!

Думите й потънаха в ридания. Лагардер видя, че тя му подава някакъв бял предмет и попита:

— Какво е това?

— Знаеш добре… Но и ти си объркан като мен, клети мой Филип. Това са откъснатите страници от регистъра на параклиса, цялото бъдеще на детето ни!

Все тъй мълчаливо, Лагардер взе документите. Той просто се страхуваше да говори.

Документите бяха поставени в плик, скрепен с печата на енорийската църква на Кайлюс. В момента, когато ги вземаше, някъде в долината жално и протяжно протръби кози рог.

— Това навярно е някакъв сигнал! — извика госпожица дьо Кайлюс. — Бягай, Филип, спасявай се!

— Сбогом — рече Лагардер, решил докрай да изиграе ролята си, за да не разбие сърцето на младата майка. — Не се страхувай, Орор, детето ти е в сигурни ръце!

Орор притисна ръката му до устните си и горещо я целуна.

— Обичам те! — през сълзи промълви тя, после затвори капаците на прозореца и изчезна.

Това наистина беше сигнал. Трима мъже с пастирски рогове стояха на пост по пътя за Аржелес, по който трябваше да мине херцог дьо Ньовер, за да стигне до замъка Кайлюс, където го зовяха едновременно умолителното писмо на младата му съпруга и дръзкото послание на кавалера дьо Лагардер.

Първият от тези мъже трябваше да надуе рога си в момента, когато Ньовер прекосеше Кларабид, вторият — щом херцогът навлезеше в гората, и третият — стигнеше ли до първите къщи на Тарид.