Пол Февал - Гърбавия

Подходящи места, за да се извърши едно убийство имаше по протежение на целия път, но Филип дьо Гонзаг нямаше навик да напада открито. Той искаше да придаде по-друга окраска на злодеянието си. Убийството трябваше да се нарече отмъщение и волю-неволю да мине за сметка на Кайлюс Резето.

Та ето как нашият красавец Лагардер, нашият непоправим побойник и лудетина, първата шпага на Франция и Навара, се оказа изведнъж с едно двегодишно момиченце на ръце.

Бъдете уверени, че той изобщо не знаеше как да се държи: носеше детето непохватно, подобно на нотариус на военни маневри, и неумело го люлееше в ръцете си, тъй непривикнали към това съвършено ново за него занятие. Сега Лагардер имаше една-единствена грижа: в никакъв случай да не разбуди момиченцето!…

— На-ни-на!… — припяваше той с насълзени очи, но не можеше да сдържи смеха си.

Бихте могли да се обзаложите с всички гвардейски улани, негови бивши другари, но едва ли някой би се досетил какво правеше в момента този страховит дуелист по пътя на изгнанието. Той изцяло се беше отдал на ролята си на бавачка и внимателно гледаше къде стъпва, за да не би случайно да разтърси спящото дете, като същевременно ужасно му се искаше да има по една памучна възглавничка във всяка ръка.

Жалният зов на втори сигнал разкъса нощната тишина, този път много по-наблизо.

— По дяволите, какво ли означава това? — попита се Лагардер, но сега цялото му внимание беше насочено към малката Орор. Не се осмеляваше да я целуне. Това беше едно мъничко, възхитително розовобяло създание; по крайчеца на затворените и клепачи вече тъмнееха дългите копринени мигли, които бе наследила от майка си. Същински ангел, прелестен спящ небесен ангел! Лагардер се опияняваше от дълбокото спокойствие, от безметежността на негаснещата детска усмивка…

— Какъв покой! — мислеше си той. — А в същото време майка й се облива в сълзи, а баща й… Ха! — възкликна момъкът. — Това доста ще промени нещата. Повериха едно дете на лекомисления Лагардер… Тъй да бъде! Щом трябва да го защити, ще му дойде умът в главата. Как кротичко спи! — продължи той. — Какви ли мисли витаят зад тези мънички челца, увенчани с ангелски къдрици? Та тук, в това телце има душа. Един ден тя ще се превърне в жена, способна да очарова, но и, уви, да страда.

След малко той отново подхвана:

— Колко ли е хубаво малко по малко, с всеотдайни грижи и нежност да спечелиш обичта на тези обаятелни малки създания, да дебнеш появата на първата им усмивка, да очакваш първата им ласка; колко ли е просто изцяло да се посветиш на щастието им!

И какви ли не още хлапашки недомислици минаваха през главата му, за повечето от които на благоразумните люде дори не би им дошло на ум; какви ли не гальовни откровения, на които господа мъжете биха се изсмели, но затова пък можеха да накарат всички майки да се просълзят. И най-сетне признанието, изтръгнало се от дъното на душата му сякаш дълбоко разкаяние:

— Ах, никога не бях държал дете в ръцете си!

В този миг иззад колибите на Тарид долетя третият сигнал. Лагардер се сепна и дойде на себе си. За момент си беше представил, че е баща. От посоката, противоположна на онази, в която се намираше странноприемницата „Адамовата ябълка“, се разнесоха бързи кънтящи стъпки. Те в никакъв случай не можеха да бъдат сбъркани с походката на негодниците, които преди малко бяха тук. Още щом ги чу, Лагардер си каза:

— Това е той.

Вероятно Ньовер беше оставил коня си в края на гората.

Надали и след минута, Лагардер, който вече се досещаше, че сигналите, подадени с кози рогове последователно в долината, край гората и в планината бяха свързани с появата на Ньовер, го зърна да минава край кандилото, осветяващо иконата на Пресветата дева в началото на моста. За миг красивото и угрижено, макар и още съвсем юношеско лице на Филип дьо Ньовер бе ярко осветено, след което се видя само тъмната фигура на висок мъж с благородна осанка. Тя внезапно изчезна: Ньовер се спускаше по малката стълба, прикрепена за ръба на крепостния ров. Когато стъпи на дъното му, Парижанчето го чу да измъква шпагата си и да процежда през зъби:

— Не би било зле да има двамина факлоносци.

И той тръгна опипом напред, като току се препъваше в разпилените наоколо бали сено.

— Този проклет кавалер май иска да ме накара да си играем на криеница! — каза той и в гласа му прозвуча нетърпение, после се спря и извика: — Хей, има ли някой тук?

— Тук съм аз — отвърна Парижанчето, — и слава богу, че съм само аз!