Пол Февал - Гърбавия

— Побързайте — каза момчето, — вече са съвсем наблизо. След минута и пиле няма да може да прехвръкне.

— Мислех, че са по-далеч — учуди се Лагардер.

— Навсякъде гъмжи от тях!

— Но те са само осмина!

— Вече са не по-малко от двайсет. Когато видяха, че сте двама, повикаха и контрабандистите от Миалат.

— Ба, където осмина, там и двайсет! — възкликна Лагардер. — Мятай се на коня, момчето ми. Моите хора са в колибарското поселище Го. Дотам имаш половин час път и още толкова на връщане. Бегом!

Той го прихвана през краката и го повдигна. Детето се протегна и се вкопчи в ръба на рова. Няколко секунди по-късно краткото му изсвирване им възвести, че е стигнало до гората.

— Че какво пък! — рече Лагардер. — Ако ни оставят малко време, за да се укрепим, все някак ще удържим половин час.

— Вижте! — каза младият херцог и посочи с пръст някакъв предмет оттатък моста, който слабо проблясваше.

— Това е шпагата на брат Паспоал, един претенциозен нехранимайко, който никога не я оставя да ръждяса. С него трябва да е и Кокардас. Тези двамата няма да ме нападнат. Моля ви да ми помогнете, господин херцог, докато все още имаме време.

Освен струпаните и пръснати бали сено, на дъното на крепостния ров се търкаляха всевъзможни отломки, дъски, греди и сухи клони. Имаше и една наполовина натоварена каруца, изоставена от косачите при нападението на Кариг и хората му. Като взеха каруцата за опорна точка, а мястото, където спеше детето за център, Лагардер и Ньовер умело импровизираха цяла система от барикади, която щеше да им позволи да възпрат поне челната атака на нападателите.

Работата ръководеше Парижанчето. Това беше едно доста окаяно и примитивно укрепление, но имаше поне предимството, че бе издигнато за минута. Докато Лагардер събираше оттук-оттам какви ли не отломки, Ньовер трупаше балите сено една връз друга, подобно на фашини, като оставяше проходи и за излаз. Самият Вобан 29 29 Себастиан льо Престр дьо Вобан (1633–1707) — Маршал на Франция и кралски пълномощник по фортификацията. — Б. пр. би завидял на тази набързо стъкмена крепост.

Половин час! Трябваше да издържат само половин час!

Продължавайки да работи, Ньовер се удивляваше:

— Но, кавалере, нима наистина сте решен да се биете за мен?

— И то както трябва, господин херцог! Малко за вас, но най-вече за момиченцето!

Най-сетне укрепленията бяха завършени. Те не представляваха нищо особено, но в тъмнината можеха сериозно да затруднят нападателите. Двамата обсадени възлагаха известни надежди и на това, но много повече разчитаха на своите изкусни шпаги.

— Кавалере, никога няма да забравя това! — рече Ньовер. — Отсега нататък ние сме свързани на живот и смърт!

Лагардер му подаде ръка; херцогът го притегли към гърдите си и го прегърна.

— Братко — продължи той, — ако оживея, всичко между нас ще бъде общо. Ако ли загина…

— Това няма да стане! — прекъсна го Парижанчето.

— Ако загина… — повтори Ньовер.

— Тогава, кълна се в мястото си в рая, неин баща ще стана аз! — извика Лагардер покъртен.

Още за миг те останаха прегърнати и надали някога две по-доблестни сърца са туптяли тъй близо едно до друго. После Лагардер се отдръпна и рече:

— А сега, на оръжие! Ето ги!

Нощта се бе изпълнила с неясни шумове. Лагардер и Ньовер здраво стискаха в десница голите си шпаги, докато левите им ръце оставаха сключени.

Внезапно мракът сякаш оживя и с многогласен вик убийците връхлетяха срещу тях от всички страни едновременно.

Пажът не беше преувеличил, бяха най-малко двайсетина. Тук бяха не само миалатските контрабандисти, но и половин дузина пладнешки разбойници, насъбрани из долината. Всъщност нападението се беше забавило точно поради тази причина.

Пейрол се беше натъкнал на спотаилите се в засада наемници и при вида на Салдан ужасно се бе учудил.

— Защо не си на поста си? — попита го той.

— На какъв пост?

— Та преди малко не говорих ли с теб в крепостния ров?

— С мен ли?

— Нали ти обещах петдесет пистола?

Започнаха да се обясняват. Когато Пейрол разбра, че е допуснал грешка, и особено когато научи името на човека, комуто се беше доверил, обзе го силен страх. И макар разбойниците да го убеждаваха, че самият Лагардер е дошъл с едничката цел да се бие с херцога, и че враждата между него и Ньовер е на живот и смърт, Пейрол не можа да се успокои. Той инстинктивно се досети какво въздействие трябва да е оказало върху една млада и непокварена душа внезапното разкриване на едно предателство. В този момент Лагардер вече трябваше да е съюзник на херцога, а Орор дьо Кайлюс навярно бе предупредена. Но онова, за което Пейрол изобщо не можа да се досети, беше поведението на Парижанчето; Пейрол никога не би могъл да проумее що за безумие е да се обремениш с едно дете в часа на битката.