Пол Февал - Гърбавия

Разбойниците дори и не подозираха за препятствията, изпречили се внезапно на пътя им. Още в самото начало на боя укрепленията, които на читателите биха се сторили жалки и уязвими, извършиха същинско чудо. Всички тези мъжаги с тежки облекла и дълги рапири се запрепъваха в гредите и се уплетоха в сеното. Само малцина от тях стигнаха до нашите двама храбреци, но за тях последиците бяха плачевни.

Избухна глъч, настъпи бъркотия и в крайна сметка един конекрадец остана да лежи на земята. Отстъплението им обаче никак не приличаше на нападението. Веднага щом основното ядро на убийците започна да се огъва, Лагардер и неговият побратим на свой ред преминаха в настъпление.

— Аз съм тук! Аз съм тук! — извикаха двамата в един глас и заедно се хвърлиха напред. Още с първия си удар Парижанчето промуши открай докрай изпречилия се пред него бандит, измъкна шпагата си и със силен страничен удар отсече ръката на един контрабандист, след което, неспособен да възпре устрема си и озовавайки се твърде близо до трети, смаза главата му с дръжката на шпагата. Третият беше немецът Щаупиц, който тежко се повали възнак.

Ньовер също не падаше по-долу. Освен един конекрадец, когото навря под колелата на каруцата, той рани тежко Матадора и Жоел. Но точно в момента, когато се канеше да довърши бретонеца, зърна две сенки, които се промъкваха покрай стената по посока на моста.

— На помощ, кавалере! — извика херцогът й бързо се стрелна назад.

— Аз съм тук! Аз съм тук!

Лагардер се забави само толкова, колкото да нанесе един виртуозен удар на Пинто, след който испанецът се видя обречен до края на дните си да излага на показ едно-единствено ухо.

— Гръм да ме порази! — изруга Парижанчето, присъединявайки се към Ньовер. — Едва не забравих моето любимо русокъдро ангелче!

Двете сенки бяха офейкали. В крепостния ров настъпи дълбока тишина. Беше изминал четвърт час.

— Бързичко си поемете дъх, господин херцог — посъветва го Лагардер. — Тези нехранимайковци няма да ви оставят да си почивате дълго време. Ранен ли сте?

— Само една драскотина.

— Къде?

— На челото.

Парижанчето сви юмруци и млъкна. Това бяха последиците от неговия урок по фехтовка.

Така изминаха две-три минути, после наемните убийци отново тръгнаха в атака, но този път много по-решително и масово. Те настъпваха в две редици, като грижливо отстраняваха препятствията от пътя си.

— Дойде часът на решителния бой! — полугласно рече Лагардер. — Внимавайте единствено за себе си, господин херцог, аз ще се погрижа за детето.

Около тях безшумно се сключваше зловещ пръстен. Десет шпаги едновременно се насочиха срещу им.

— Аз съм тук! — извика Парижанчето и отново се втурна напред. Матадора изрева и рухна върху неподвижните тела на двама конекрадци. Нападателите отстъпиха, но само с няколко крачки. Онези, които идеха след тях, продължаваха да викат:

— Срещу Ньовер! Срещу Ньовер!

— Аз съм тук, приятелчета! — отвръщаше Ньовер, който все повече се разгорещяваше. — Много ви здраве от мен! На ти! Ето ти и на теб!

И шпагата му всеки път излизаше влажна и червена. Ах, какви славни воини бяха това!

— Твои ред е, сеньор Салдан! — викаше Парижанчето. — На този удар те научих в Сегроб! Ти си, Фаенца! Че приближете се, де! Комай ще трябват църковни алебарди, за да ви стигне човек!

И той мушкаше, и той сечеше! Вече нямаше и помен от пладнешките разбойници, които бяха изкарани на предна линия.

Зад капаците на приземния прозорец стоеше някой, но този път това не беше Орор дьо Кайлюс. Там стояха двама мъже, които се вслушваха в шума на битката, двама мъже, чиято кръв се смръзваше във вените, а по челата им избиваше ледена пот. Това бяха Пейрол и неговият господар.

— Нищожества! — изруга принцът. — Не им стига това, че са десет срещу един! Нима ще трябва аз да се намеся?

— Опасно е, ваше височество!…

— Опасно ще стане, ако някой от тях се измъкне жив! — отвърна господарят му.

— Аз съм тук! Аз съм тук! — долиташе отвън.

Кръгът на нападателите се разширяваше, редиците на наемните убийци се огъваха. До края на половината час оставаха броени минути. Подкрепленията щяха да пристигнат всеки миг.

Лагардер нямаше дори драскотина. Ньовер също, ако не се смяташе убождането по челото. И двамата можеха да се бият със същата енергия поне още час. Те неволно се поддаваха на опиянението от победата. Без да съзнават това, те все по-често напускаха своя пост, за да се ударят с враговете си. Та нима кръгът от трупове и ранени около тях не доказваше съвсем недвусмислено превъзходството им! Тази гледка ги изпълваше с въодушевление. Но опиянението притъпява бдителността. Настъпил бе мигът на действителната опасност. Те и не подозираха, че всички тези трупове, всички тези вече небоеспособни хора бяха само безлична сган, хвърлена срещу тях, за да ги омаломощи. С изключение на Щаупиц, който беше само припаднал, учителите по фехтовка бяха невредими. Те се държаха на безопасно разстояние и изчакваха сгоден момент.