Пол Февал - Гърбавия

Лагардер отново я загърна в наметалото си и то тъй грижовно и внимателно, както не винаги правят дори най-добрите бавачки. После я положи върху сеното под моста, в подножието на крепостната стена.

— Господин херцог — поде той, но вече със сериозен и решителен тон, — каквото и да се случи, аз отговарям за дъщеря ви с главата си. Така, поне доколкото това е по силите ми, искам да изкупя вината си, че тъй лекомислено се произнесох за нейната майка, за тази чудесна и благородна жена, за тази светица!

— Вие ще ме довършите! — изпъшка Ньовер, който се губеше в мъчителни догадки. — Нима видяхте и Орор?

— Да, видях я.

— Къде?

— Тук, на този прозорец.

— Тя ли ви даде детето?

— Тя вярваше, че оставя дъщеря си под закрилата на своя съпруг.

— Нищичко не разбирам!

— Ах, господин херцог, тук стават наистина странни неща! Щом сте настроен толкова войнствено, много скоро — бог се е погрижил за това — ще можете да въртите шпагата си колкото ви душа иска.

— Нима смятате, че ще ни нападнат? — попита Ньовер.

Внезапно. Парижанчето се наведе и доближи ухо до земята.

— Стори ми се, че вече идат — промърмори той като се изправяше.

— Но за кого говорите?

— За обесниците, на които им е наредено да ви убият.

Той накратко му разказа за подслушания разговор, за срещата си с господин Пейрол и непознатия, за появата на Орор и за всичко, което беше последвало. Ньовер го слушаше изумен.

— Така че тази вечер спечелих петдесет пистола, без да си помръдна дори пръста — завърши Лагардер.

— Пейрол е довереният човек на Филип дьо Гонзаг — прошепна Ньовер, говорейки сам на себе си, — на моя най-добър приятел, на моя брат, който сега се намира в замъка, за да ми помогне!

— Никога не съм имал честта да се срещна с принц дьо Гонзаг, така че не мога да твърдя, че беше той — отвърна Лагардер.

— Той! Но това е немислимо! — извика Ньовер. — Този Пейрол не напразно има вид на закоравял престъпник, навярно старият Кайлюс го е подкупил.

Лагардер спокойно лъскаше шпагата си с пеша на своя жакет.

— Не беше Кайлюс, мъжът беше млад — каза той. — Но нека да не губим времето си в догадки, господин херцог. Както и да се казва този негодяй, това е опасен хитрец, който чудесно си беше опекъл работата и знаеше дори вашата парола. Та нали благодарение на нея успях да заблудя Орор дьо Кайлюс. Ах, но как ви люби тя, чувате ли? Идеше ми да целувам праха в нозете й, за да се покая за безразсъдната си самонадеяност… Така, дали не пропуснах да ви кажа нещо? Не, нищо, освен това, че под пелените на детето съм пъхнал един запечатан плик, в който се намират неговият акт за раждане и вашият брачен договор… Ах, хубавицата ми! — възкликна той, любувайки се на лъскавата си шпага, която сякаш привличаше всички едва осезаеми лъчи, разсеяни в нощта, за да ги отрази в краткотраен сноп искри. — Ето че приключихме с тоалета. Достатъчно лудории сме вършили, госпожице, но този път ще се поразшетаме за една справедлива кауза, така че, дръжте се здравата!

— Лагардер — трогнат изрече Ньовер, като хвана ръката му, — не съм и предполагал, че във вас се крие толкова благородство.

— Вече имам една-едничка грижа — през смях отвърна Парижанчето. — Да се оженя колкото се може по-скоро, за да мога и аз да милвам едно русокосо ангелче. Тихо! — Той бързо коленичи и прошепна: — Този път не се заблуждавам.

Ньовер се наведе и също се вслуша.

— Нищо не чувам — каза той.

— Затова сте и херцог — отвърна Парижанчето и изправяйки се, добави: — Приближават се едновременно откъм Наспаг и от запад.

— Ако можех по някакъв начин да съобщя на Гонзаг в какво положение се намирам, щяхме да разполагаме с още една изкусна шпага — помисли Ньовер на глас.

Лагардер поклати глава.

— Бих предпочел Кариг и моите хора заедно с пушките им — рече той, после внезапно попита: — Сам ли дойдохте?

— Заедно с едно дете, моят паж Беришон.

— Знам го, пъргаво и хитро хлапе. Да можехме някак да го повикаме…

Ньовер пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Иззад странноприемницата „Адамовата ябълка“ веднага долетя подобно изсвирване.

— Остава да разберем дали ще може да се добере до нас — промърмори Лагардер.

— Той би се промушил и през иглено ухо! — увери го Ньовер.

И действително, миг по-късно пажът се появи на ръба на крепостния ров.

— Това дете наистина е безстрашно! — извика Парижанчето и се насочи натам. — Скачай! — заповяда той.

Пажът веднага се подчини и Лагардер го пое в ръцете си.