Пол Февал - Гърбавия

— Подлеци, осмина срещу един! — мислеше си Парижанчето, поемайки по коларския път, за да слезе на дъното на крепостния ров. — Та това е истинско убийство! Ама че бандити! Човек направо да се отврати от шпагата!

Той се блъсна в купа сено, разпилян от отряда на Кариг.

— Боже справедливи! — продължи да размишлява той, докато отърсваше наметалото си. — Ето кое започва да ме плаши. Пажът ще предупреди Ньовер, че тук го очаква цяла банда главорези и той просто няма да дойде, а това означава, че ще се провали най-увлекателното приключение в света. Вдън земя да пропаднат дано! Ако това е така, то утре тук ще има осмина пребити негодяи!

Беше стигнал под моста. Очите му постепенно привикваха към тъмнината.

Мародерите на Кариг бяха разчистили едно доста обширно пространство точно пред приземния прозорец, там, където сега стоеше Лагардер. Той със задоволство го огледа и заключи, че мястото е напълно подходящо за дуел. В същото време обаче го терзаеше и една друга мисъл. Идеята да проникне в този непревземаем замък все тъй предизвикателно гъделичкаше самолюбието му. Онези герои, които не използуват в името на доброто изключителната сила, с която са надарени, са същи демони. Стени, ключалки, стража — Хубавия Лагардер не искаше дори да ги знае. Та той изобщо не би склонил да участвува в приключение, в което липсва дори и едно от тези препятствия.

— А сега да поогледаме терена — каза си той, възвърнал присъщото си глумливо настроение. — Дявол да го вземе! Господин херцогът ще дойде вбесен, така че не ни остава нищо друго, освен здравата да се държим! Ама че нощ! Ще се наложи май да се дуелираме слепешката. Проклет да съм, ако успеем да различим дори върха на шпагите!

Той стоеше в подножието на високите стени. Отвесно над него се извисяваше исполинската грамада на замъка; мостът се извиваше в мастиленочерна дъга на фона на небето. Ако тръгне да се катери по тази стена само с помощта на камата си, това би му отнело цяла нощ. Ръката на Лагардер внезапно напипа приземния прозорец.

— Ха, та това е просто чудесно! — възкликна той. — А какво ще кажа на надменната хубавица? Още отсега виждам неприязнения блясък на черните й очи, смръщените от негодувание вити вежди… — Той с въодушевление потърка ръце. — Чудесно! Прелестно! Ще й кажа… Трябва да бъде нещо много възвишено. Та ще й кажа… Дявол го взел! Я по-добре да си пестим красноречието. Но какво е това? — внезапно притихна той. — Този Ньовер е същинска прелест!

Лагардер млъкна и наостри уши. До слуха му бе долетял някакъв шум. И наистина, от брега на крепостния ров се дочуваха стъпки. Те несъмнено принадлежаха на благородници, тъй като ги съпровождаше сребристият звън на шпори.

— Охо! — помисли си Лагардер. — Да не би да се окаже, че метр Кокардас е имал право? Нима господин херцогът наистина не идва сам?

Шумът от стъпките внезапно утихна. Кандилото в началото на моста освети неподвижните фигури на двама мъже, загърнати в дълги плащове. Лагардер ясно виждаше как се взират, опитвайки се с поглед да пробият мрака в крепостния ров.

— Никого не виждам — прошепна единият.

— Напротив — възрази другият. — Вижте там, до прозореца. — И той предпазливо подвикна: — Кокардас?

Лагардер остана неподвижел.

— Фаенца! — повторно повика мъжът. — Това съм аз… господин Пейрол!

— Струва ми се, че вече съм чувал някъде името на този негодник! — помисли Лагардер.

— Паспоал? Щаупиц? — за трети път извика Пейрол.

— Ами ако не е от нашите?… — промърмори спътникът му.

— Изключено! — увери го Пейрол. — Заповядах им да поставят тук часови. Познах го, това е Салдан… Салдан?

— Тук! — отзова се Лагардер, имитирайки за всеки случай испански акцент.

— Виждате ли! — извика господин Пейрол. — Знаех си аз! Да слезем по стълбата… Оттук… ето първото стъпало.

— Рогатите да ме вземат, ако и аз не играя някаква роля в тази комедия! — каза си Лагардер.

Двамата мъже започнаха да се спускат в рова. Спътникът на Пейрол грижливо се загръщаше в разкошен дълъг плащ. При все че беше произнесъл едва няколко думи, на Лагардер му се стори, че долавя в гласа му лек оттенък на италиански акцент.

— Да говорим тихо, моля ви — настоя непознатият, спускайки се предпазливо по тясната и стръмна стълба.

— Излишно е, ваше височество — отвърна Пейрол.

— Виж ти! — помисли си Лагардер. — Имаме си работа с височество.

— Излишно е — повтори довереникът. — Тези хубостници отлично знаят името на човека, който им плаща.