Пол Февал - Гърбавия

Имаше нещо толкова странно и неочаквано в думите му, че всички онемяха. Хванати натясно, нашите хитреци бяха изгубили подигравателната си усмивка. Изумен, Гонзаг внимателно слушаше. Подобно въздействие би предизвикала и заплахата на някакъв невидим неприятел.

— Веднага щом осъзнах силата си, ме обзе едно-единствепо желание: да стана богат — продължи Гърбавия. — В продължение па десетина, че и повече години, аз се трудих, сподирян от смехове и дюдюкания. Първото дение 125 125 Стара френска монета — Б. пр. се печели трудно, второто — по-лесно, докато третото идва съвсем само. За едно туренско су са нужни дванайсет дение, а за една ливра — двайсет. Кървава пот се ля от мен, докато спечеля първия си златен луидор. Него аз запазих. И винаги, когато съм много уморен или обезсърчен, аз го поглеждам и видът му съживява егоизма ми, а егоизмът е силата на човека. Трупаха су по су, ливра по ливра. Не си дояждах, но за сметка на това пиех до насита, тъй като чешмяната вода е безплатна. Ходех в дрипи, спях на земята, но богатството ми се увеличаваше. Аз трупах ли, трупах!

— Скъперник си значи? — прекъсна го Гонзаг припряно, сякаш изпитваше удоволствие или имаше интерес да открие слабата страна у това удивително създание.

Гърбавия само сви рамене.

— Дай боже да е тъй, ваше височество! — отвърна той. — Защо бог наистина не ме направи скъперник! Де да можех да обичам презрените екю тъй, както любовник обича любовницата си, защото и това е страст! Тогава бих посветил живота си на една-едничка цел: да я удовлетворя. Та какво е щастието, ако не някаква цел в живота, някакъв предлог, за да се заставиш да живееш? Не всеки обаче става скъперник. Дълго време се надявах, че ще стана, но не можах. Не, не съм скъперник. — Гърбавия тежко въздъхна и като скръсти ръце на гърдите си, продължи: — Един ден, един-единствен ден изпитах радост. Току-що бях преброил богатството си и цял ден се бях питал какво ли ще сторя с него. Имах двойно, тройно повече от онова, на което се надявах и току повтарях в опиянението си: „Аз съм богат! Аз съм богат! Ще си купя щастие!“ Тогава се озърнах наоколо: никой! Взех едно огледало. Бръчки и бели коси! Вече?! Вече?! Та нали довчера още ме биеха като дете! „Огледалото лъже!“ — рекох си аз и го счупих. „Добре стори! — извика ми нечий глас. — Така им се пада на безсрамниците, които си позволяват да говорят толкова прямо! Златото е красиво! — рече ми същият глас. — Златото е младо! Сей злато, гръбльо! Сей злато, старче, за да пожънеш младост и красота!“ Кой ми говореше така, ваше височество? Разбрах, че полудявам. Излязох. Тръгнах напосоки из улиците, дирейки да срещна поне един ласкав поглед, поне едно усмихнато лице. „Гръбльо! Гръбльо!“ — казваха мъжете, на които подавах ръка. „Гръбльо! Гръбльо!“ — повтаряха жените, към които се устремяваше клетата ми непорочна душа. „Гръбльо! Гръбльо! Гръбльо!“ И се смееха. Оказва се, че онези, дето твърдят, че на света царува златото, лъжат!

— Трябваше да им го покажеш! — извика Навай.

Гонзаг беше потънал в дълбок размисъл.

— Показах им го — поклати глава Езоп II, наречен още Йон, — но ръцете им се протегнаха, не за да стиснат моите, а за да бръкнат в джобовете ми. Исках да заведа у дома приятели, исках да заведа любовницата си, но водех само крадци. Вие пак се усмихвате, но аз плачех, плачех, с кървави сълзи. Но аз плаках една-единствена нощ. Приятели, любов — каква нелепост! Очакваха ме развлеченията, очакваше ме всичко, или поне онова, което се продава на този свят!…

— Приятелю — прекъсна го Гонзаг хладно и високомерно, — ще ми кажете ли най-сетне какво желаете от мен?

— Ей сегинка, ваше височество — отвърна Гърбавия с отново променен тон. — Изпълзях отново от убежището си, все още боязлив, но зажаднял. В мен се събуждаше страстта към развлеченията; ставах философ. Вървях, скитах се, докато не попаднах на следа и тръгнах по нея, душейки по кръстовищата, за да разбера откъде долиташе непознатото благоухание…

— Е, и? — попита Гонзаг.

— Принце — отвърна Гърбавия с поклон, — вятърът духаше откъм вас.

Последните думи бяха изречени с игрив и весел тон. Този дяволски гърбушко сякаш притежаваше дарбата да нагажда по свой вкус всеобщото настроение. Наобиколилите Гонзаг безделници, пък и самият Гонзаг, допреди миг толкова сериозен, прихнаха неудържимо.

— Тъй значи — смееше се от сърце принцът, — вятърът духаше откъм нас!

— Да, ваше височество. Аз начаса се втурнах насам и още от прага почувствувах, че съм попаднал там, където трябва. Не знам какво благоухание омая разсъдъка ми, но това несъмнено бе ароматът на изобилното аристократично благоденствие и аз се спрях, за да го вдъхна с пълни гърди. Този аромат опиянява, ваше височество, а на мен това ми се нрави.