Пол Февал - Гърбавия

Гонзаг му протегна ръка. Гърбавия я целуна, но устните му потръпнаха. После продължи с толкова странен тон, че смехът на нашите нехранимайковци им приседна.

— Любопитство, честолюбие, любов, какво значение има наименованието на злото? Смъртта си е смърт, независимо от това дали те сполетява от треска, от отрова или шпага. — Той неочаквано разтърси гъстата си коса и очите му блеснаха. — Човекът е малък, но преобръща цял свят. Случвало ли ви се е да видите морето, необятното море разгневено? Виждали ли сте как високите вълни яростно запокитват пяната си в забуления лик на небесата? Чували ли сте онзи тътнещ грохот, по-гръмовен и по-дълбок от гласа на самата гръмотевица? Това е нещо необикновено, наистина необикновено! Нищо не може да му устои, дори гранитният бряг от време на време се рони, подкопаван от кирката на водата; казвам ви го и вие го знаете — това е нещо необикновено! И ето че върху тази бездна плува една безпомощна, трепереща и стенеща дъсчица, а върху нея, кой мислите стои върху нея? Едно още по-крехко създание, което отдалеч изглежда по-нищожно дори от черната крайбрежна птица, която има поне крила; това създание е човекът! Той обаче не трепери! Не знам каква вълшебна мощ крие неговата слабост и дали тя идва от бога, или от дявола, но човекът, туй голо джудже без нокти, без козина и крила, казва: „Аз искам“, и Океанът е победен!

Слушаха го внимателно. Постепенно всички, които заобикаляха Гърбавия, започваха да гледат на него с други очи.

— Човекът е малък, нищожно малък! — продължи той. — Виждали ли сте някога огнената грива на пожара? Виждали ли сте медночервеното небе, в което се издига тежкият плътен купол на дима? Тъмна нощ е, но и най-далечните сгради излизат от мрака, огрени от тази необичайна и ужасна зора, а съседните стени гледат, пребледнели от страх. А виждали ли сте фасадата, прозрачната като решетка фасада с прозорци без рамки и врати без криле, зейнали като ями, зад които тътне адът, и наподобяващи двоен, че и троен ред от зъби на чудовището, наречено огън?! Да, това също е нещо величествено, яростно като урагана и страховито като морето! И срещу него човек не може да се бори, не! То превръща мрамора в прах, огъва или стопява желязото, изпепелява огромните дънери на столетните дъбове. И тогава върху нажежената стена, която дими и пращи, сред виещите се, гибелни пламъци, раздухвани заговорнически от вятъра, се появява нечия сянка, един черен предмет, едно насекомо, един атом: появява се човекът! Той не се бои от огъня, тъй както не се бои и от водата. Той е властелин и казва: „Аз искам!“, и безпомощният огън угасва от само себе си и умира.

Гърбавия изтри челото си, после хвърли лукав поглед наоколо и ненадейно избухна в добре познатия ни сух и дрезгав смях.

— Хе-хе-хе-хе! — изписка той, виждайки, че слушателите му потрепераха. — До днес аз живях истински. Хе-хе-хе! Може да съм малък, но съм човек. Защо тогава да не бъда влюбен, любезни господа? Защо да не съм любопитен или пък честолюбив? Вече не съм млад, а и никога не съм бил. Намирате, че съм грозен, нали? Някога бях още по-грозен. Но това е предимството на грозотата, защото годините похабяват само красотата. Вие губите, докато аз печеля, а в гроба всички ще сме равни. — Той се подсмихна и оглеждайки един по един хранениците на Гонзаг, продължи: — Има обаче нещо много по-страшно от грозотата, и това е бедността. Бях беден и нямах никакви близки. Мисля, че баща ми и майка ми са се уплашили от мен още в деня на раждането ми и са изхвърлили люлката ми навън, защото когато за първи път отворих очи, видях над главата си само сивото небе, от което върху клетото ми треперещо телце се изливаше ледена вода. Коя жена ми даде млякото си? Не знам, но само нея бих обикнал. Не се смейте повече! Ако на небето има някой, който се моли за мен, това е само тя. Първото усещане, за което си спомням, беше болката от ударите; така разбрах, че съществувам по волята на бича, разкъсващ плътта ми. Легло ми беше плочникът, а храна — онова, което заситените кучета оставяха по сметищата. Чудесна школа, господа, чудесна школа! Да знаехте само колко твърд орех съм за злото! Доброто ме удивлява и опиянява като капката вино, замаяла главата на онзи, който винаги е пил само вода…

— Навярно силно мразиш, друже! — промълви Гонзаг.

— Хе-хе! Така е, ваше височество. Тук и там чух някои щастливци да жалят за детските си години, докато аз, още невръстен, вече таех гнева в сърцето си. И знаете ли кое ме караше да завиждам? Радостта на другите. Другите бяха хубави, другите си имаха бащи и майки. Но изпитваха ли те, другите, поне жалост към самотния и окаяния? Не! Толкоз по-добре! Онова, което извая душата ми, което я ожесточи и закали, бяха подигравките и презрението. Това понякога убива, но аз останах жив. Хорската лошотия ми разкри моята сила. Дали след като станах силен съм бил лош? Любезни господа, онези, които бяха мои врагове, днес вече не са в състояние да го потвърдят.