Пол Февал - Гърбавия

— И смятате, че тук са откъснатите страници от онзи прословут регистър?

— Уверен съм.

— Всъщност, ваше височество би могъл да се убеди в това като отвори плика.

— Откъде ти дойде на ум? — възкликна Гонзаг. — Да счупя печатите? Тези чудесни, непокътнати печати?! По дяволите, та всеки от тях струва колкото дузина свидетели! Печатите, друже Пейрол, ще счупим когато му дойде времето, тоест, когато представим на събрания в пълен състав семеен съвет истинската наследница на Ньовер.

— Истинската? — неволно повтори довереникът.

— Истинската за нас. И тогава всичко ще излезе наяве…

Пейрол се поклони. Гърбавия все така ги наблюдаваше.

— Но тогава какво ще правим с другото момиче, ваше височество — попита довереникът, — искам да кажа, с онази, дето има погледът и усмивката на Ньовер?

— Проклет гърбушко! — извика спекулантът, който в същия миг се подписваше върху гърба на Йон. — Какво си се разскачал такъв?

В действителност Гърбавия несъзнателно се бе опитал да се приближи до Гонзаг.

Принцът размишляваше.

— И за това ми е минавало през ум! — рече той сякаш на себе си. — А ти, друже Пейрол, какво би направил ти с младата девойка, ако беше на мое място?

Довереникът разтегна устни в присъщата си подла и двусмислена усмивка. Гонзаг, без съмнение, го разбра, тъй като веднага продължи:

— Не, не, нямам предвид това! Хрумна ми друга идея. Кажи ми, кой според теб е най-пропадналият, най-разореният от всичките ни приближени?

— Шаверни — отвърна Пейрол без колебание.

— Мирувай, гръбльо! — кресна друг жирант.

— Шаверни! — повтори Гонзаг и лицето му просветна. — Обичам го аз този момък, но той ми пречи и така ще се отърва от него!

След като си поделиха печалбата, нашите честити мошеници, Таран, Албре м компания, отново се появиха сред тълпата. Видът им бе от важен — по-важен. Всички ги гледаха с уважение.

— И къде, казваш, е нашето приятелче Шаверни? — попита Гонзаг.

Пейрол тъкмо се канеше да отговори, когато сред навалицата избухна страхотна врява. Всички се втурнаха към парадното стълбище подир двамина гвардейци, повлекли някакъв сиромах за косата.

— Фалшива! — чуваха се викове. — Тя е фалшива!

— Каква низост! Да подправя ценни книжа!

— Да опозори символа на общественото благополучие!

— Да спъва сделките! Да опропастява търговията!

— Във водата фалшификатора! Удавете тоз подлец!

Ниският дебеланко Ориол, Монтобер, Таран, пък и всички останали, крещяха колкото им глас държи. Но да си безгрешен, за да хвърлиш първия камък, е важало само за времето Христово! Довлякоха полумъртвия от страх нещастник пред Гонзаг. Прегрешението му се състоеше в това, че беше боядисал в синьо една бяла акция, за да се облажи от незначителната премия, присъждана временно, на най-търсените ценни книжа.

— Милост! Милост! — пищеше той. — Не съзнавах какво чудовищно престъпление съм извършил!

— Ваше височество — възмути се Пейрол, — но тук просто гъмжи от фалшификатори!

— Трябва да им се даде добър урок, ваше височество — додаде Монтобер.

— Какъв ужас! — продължаваше да вие тълпата. — Каква подлост, фалшива акция! Ах, мръсен негодяй! Никаква милост за него!

— Изхвърлете го! — извръщайки поглед, отсъди Гонзаг.

Тълпата тутакси погълна клетника с викове:

— В реката! В реката!

Беше пет часът подиробед и над улица „Кенкампоа“ се разнесе първият камбанен звън, оповестяващ затварянето на борсата. Ужасните инциденти, подновяващи се всеки божи ден, бяха принудили властите да забранят сделките с акции с падането на здрача. И винаги точно в този момент опиянението на хазарта достигаше връхната си точка. Ще речете — ръкопашен бой: вече се хващаха гуша за гуша. Крясъците им се сливаха дотолкова, че се чуваше един-единствен вой.

Не ще и дума, Гърбавия имаше работа до гуша, но въпреки това той нито за миг не откъсваше поглед от господин дьо Гонзаг. Беше чул името на Шаверни.

— Затварят! Затварят! — беснееше тълпата. — Побързайте! Побързайте!

Ако Езоп II, наречен още Йон, имаше няколко дузини гърбици, богатството му беше в кърпа вързано!

— Какво искахте да ми кажете за маркиз дьо Шаверни, ваше височество? — попита Пейрол.

В този момент Гонзаг с покровителствено и надменно кимване отвръщаше на поклоните на своите храненици. Не ще и дума, от снощи той неимоверно се бе извисил над тях, докато те някак се бяха смалили.

— Шаверни ли? — повтори той с разсеян вид. — Ах, да, Шаверни! Напомни ми след малко, сега трябва да си поговоря с Гърбавия.