Пол Февал - Гърбавия

— По дяволите! — кресна принцът. — Докога ще ни играете по нервите?

Тогава и двамата припряно и на висок глас подхванаха едновременно:

— Ваше височество, за да оправдаем височайшото доверие…

— Стига! — прекъсна ги принцът зашеметен. — Говорете един по един.

Последва нова размяна на любезности, докато накрая Паспоал начена:

— Бивайки по-млад и с по-нисък чин от моя доблестен приятел, аз му се подчинявам и вземам думата. Преди всичко искам да кажа, че аз достойно изпълних мисията си и ако съм бил по-удачлив от моя доблестен другар, то това не е моя заслуга.

Кокардас гордо се усмихваше и току поглаждаше огромните си мустаци. Нека не забравяме, че нашите благовъзпитани разбойници се бяха обзаложили кой по-умело ще излъже.

Но преди да ги чуем да се наддумват, подобно на Вергилиевите пастири, трябва да кажем, че и двамата изпитваха известно безпокойство. На излизане от Венецианската гостилница, те отново бяха отишли в дома на улица „Шантр“, но така и не научиха нищо ново за Лагардер. Какво бе станало с него? По този въпрос Кокардас и Паспоал тънеха в пълно неведение.

— Бъдете кратък! — заповяда Гонзаг.

— Ясен и точен! — добави Навай.

— Ето цялата история с две думи — рече брат Паспоал. — Пък и тя, истината, е винаги кратка и онези, дето носят от три кладенци вода, го правят единствено, за да заблудят хората, такова е моето мнение. И ако мисля така, то е защото си имам причини. Опитът… Но да не се отвличаме. И тъй, тази сутрин излязох, за да изпълня заповедите на ваше височество. Аз и моят доблестен приятел си рекохме: „Две сполуки струват повече от една, да тръгнем в различни посоки“, вследствие на което се разделихме на пазара „Свети Великомъченици“. Какво е правил моят благороден приятел, не знам, но аз отидох право в Пале Роаял, където работниците вече раздигаха декорите на празненството. Всички говореха само за едно: между индианската шатра и къщурката на портиера, метр Льо Бреан, бяха открили локва кръв. Това вече беше нещо: сигурен бях, че тук е играла шпагата. Отидох да огледам локвата, която ми се стори доста внушителна, после тръгнах по една следа — Ах, какви очи трябва да има човек за това! — която водеше от индианската шатра чак до улица „Сент Оноре“, минавайки през предверието на павилиона на господин регента. „Какво си загубил, друже?“ — питаха ме слугите. „Портретът на любовницата си!“ — отвърнах им, а те взеха да се смеят, дръвниците му с дръвници. По дяволите, та нали ако бях заръчвал да правят портрети на всичките ми любовници, сега трябваше да плащам баснословен наем, само за да имам къде да ги държа!

— По-кратко! — прекъсна го Гонзаг.

— Уверявам ви, ваше височество, направих всичко, което беше по силите ми! Но по улица „Сент Оноре“ минават толкова коне и каруци, че следата се беше заличила. Тогава се насочих право към реката…

— Откъде мина? — прекъсна го отново принцът.

— По улица „Оратоар“ — отвърна Паспоал.

Гонзаг и приближените му се спогледаха. Ако сега, когато нелепата авантюра на Ориол и Монтобер беше станала всеобщо достояние, Паспоал беше споменал улица „Пиер Леско“, тутакси биха го заподозрели в лъжа. Но тъй като бе напълно вероятно Лагардер да се е спуснал по улица „Оратоар“, брат Паспоал простодушно продължи разказа си:

— Говоря ви като на изповедник, славни принце. На улица „Оратоар“ следите отново се появиха и така успях да ги проследя чак до речния бряг. Но оттам нататък — нищо! Наблизо обаче разговаряха някакви моряци и когато се приближих, чух единият, който имаше пикардийски акцент, да казва: „Бяха трима. Благородникът беше ранен и след като му отрязаха кесията, го хвърлиха в реката от високия бряг при Лувър“. „Кажете, моля ви, любезни господа — попитах аз, — а видяхте ли благородника?“ Те обаче изобщо не пожелаха да ми отговорят, очевидно мислейки, че съм някой от съгледвачите на господин полицейския лейтенант. Тогава добавих: „Аз съм от свитата на същия благородник, който се казва господин дьо Сен-Сорен, родом от Бри и добър християнин“. „Бог да се смили над душата му! — рекоха те тогава. — Да, видяхме го.“ „А как беше облечен, скъпи приятели?“ — „На лицето си имаше черна маска и носеше бял сатенен жакет.“

Наоколо се разнесе шепот. Размениха се знаци. Гонзаг одобрително поклащаше глава. Единствен метр Кокардас-младши запази недоверчивата си усмивка.

— Хитър нормандец било туй гълъбче, бога ми! Но, гръм да ме порази дано, и нашият ред ще дойде!