Пол Февал - Гърбавия

Тук Кокардас направи пауза. Гонзаг се беше обърнал към него. Всички слушаха жадно. Паспоал изпитваше желание да коленичи, за да изрази поне умерено благоговението си пред своя доблестен приятел.

— Чухте, нали? — продължи Кокардас, вече напълно уверен в успеха си. — Този нехранимайко се връщаше от болницата и все още носеше на гръб голямата си торба. „Остани със здраве, любезни!“ — рекох му и докато Масабиу слизаше надолу, аз продължих да се изкачвам към Вал дьо Грас…

— А там? — прекъсна го нетърпеливо Гонзаг. — Какво намери там?

— Намерих метр Жан Пьоти 133 133 Жан Луи Пьоти (1674–1750) известен френски хирург от епохата на Регентството — Б. пр. , кралският хирург, който тъкмо дисекцираше пред учениците си трупа, продаден му от онзи обесник Масабиу…

— И ти го видя?

— Със собствените си очи, кълна се в бога!

— Лагардер?

— Че кой друг, по дяволите! Самият той, с неговата си руса коса, с неговото си тяло и лице. Тъй де, Лагардер от главата до петите! Вече беше понакълцан от скалпела. Видях дори удара от ножа! — добави той и посочи рамото си с ужасяващ с циничността си жест, когато забеляза, че върху лицата на някои от слушателите му се изписва съмнение. — За нас, познавачите, раните са също толкова лесни за разпознаване, колкото и лицата!

— Това е вярно — рече Гонзаг.

Всички сякаш чакаха само тези думи. Сред тълпата ласкатели веднага се разнесе радостен шепот:

— Мъртъв е! Наистина е мъртъв!

Самият Гонзаг дълбоко въздъхна с облекчение и повтори:

— Наистина мъртъв!

Той хвърли кесията си на Кокардас, който тутакси бе заобиколен, обсипан с въпроси и поздравления.

— Тъкмо шампанското ще ни се услади повече! — извика Ориол. — Дръж, храбрецо, това е за теб!

И всеки пожела да награди с нещо героя Кокардас, който въпреки гордостта си, не отказа никому. В този момент по стълбището се спусна един прислужник. Свечеряваше се. В едната си ръка прислужникът носеше свещник, а в другата — сребърен поднос, върху който имаше писмо.

— За негово височество — каза той.

Хранениците на принца се отдръпнаха. Гонзаг взе писмото и го отвори. Заобикалящите го забелязаха как лицето му се измени, но почти веднага си възвърна предишното изражение. Той стрелна Кокардас с пронизващ поглед. Брат Паспоал усети как го побиват тръпки.

— Ела тук! — заповяда Гонзаг.

Кокардас с готовност се приближи.

— Знаеш ли да четеш? — попита принцът с горчива усмивка и докато Кокардас сричаше, добави: — Ето ви съвсем пресни новини, господа.

— От мъртвеца ли? — извика Навай. — Е, от много глава не боли!

— И какво пише покойният? — попита Ориол, проявявайки необичайна за него духовитост.

— Слушайте и ще разберете. Чети на висок глас, фехтовачо!

Присъствуващите веднага образуваха кръг около гасконеца. Кокардас не беше кой знае колко грамотен, но знаеше да чете, макар че му беше нужно повече време. Въпреки това, при тези обстоятелства му се наложи да потърси помощта на брат Паспоал, който не беше много по-начетен от него.

— Ела насам, любезни! — повика го той. — Не виждам нещо много ясно.

Паспоал се приближи и на свой ред хвърли поглед върху писмото. Лицето му пламна, но човек би могъл да се обзаложи, че се изчервява от удоволствие. Човек би рекъл също, че Кокардас-младши полага неимоверни усилия, за да сдържи смеха си. Но това продължи само за миг. Лактите им се срещнаха. Бяха се разбрали.

— Ама че работа! — възкликна простодушният Паспоал.

— Гръм да ме порази дано! — прогърмя изумен Кокардас. — Човек трябва да го види, за да повярва!

— Но какво има? Какво е това? — посипаха се въпроси от всички страни.

— Чети, Паспоал, на мене глас не ми стига! Да му се не види макар! Това се казва истинско чудо!

— Чети ти, Кокардас, аз просто настръхвам!

Гонзаг тропна с крак. Кокардас се изпъчи и викна на прислужника:

— Светни тук, обеснико! — и при светлината на свещите, той с висок и ясен глас прочете: „Господин принц, за да разчистим веднъж завинаги нашите сметки, аз се самопоканих на вашата вечеря. Ще бъда у вас точно в девет часа.“

— Подписът? Чий е подписът? — извикаха десетина души в един глас.

И Кокардас довърши:

— „Кавалер Анри дьо Лагардер!“

Всеки повтори името, което се бе превърнало за тях в истинско страшилище.

Настъпи гробно мълчание. В плика, където се намираше писмото, имаше и някакъв предмет, но Гонзаг го бе извадил преди някой да успее да определи естеството му. Това беше ръкавицата, която Лагардер бе смъкнал от ръката на принца пред господин регента. Гонзаг я сви в шепа и взе писмото от ръцете на Кокардас. Пейрол понечи да каже нещо, но принцът го отблъсна.