Пол Февал - Гърбавия

— Преди всичко, принце, искам да ви съобщя, че си побъбрих с онези двамина нехранимайковци точно тъй, както сега имам честта да разговарям с вас. Второ, видях тялото…

— Сигурен ли си? — не можа да се стърпи Гонзаг.

— Наистина ли? Говорете! Говорете! — обадиха се и останалите. Кокардас сложи юмрук на кръста си.

— Тъй да бъде, ще караме наред! — рече той. — Аз си знам цената и онези, дето си въобразяват, че първият срещнат може да им свърши добра работа, са глупаци. Човек може и способен да е, както братовчед ми Паспоал, например, но без при това да се издигне до моята висота. За това са нужни вродени заложби, дявол го взел, пък и по-специални познания; интуиция, остро око, остър нюх и остро ухо, здрав крак, яка десница и неустрашимо сърце! И, гръм да ме порази, ние притежаваме всичко това! Разделяйки се с моя скъп приятел на пазара „Свети Великомъченици“, аз си рекох: „Кокардас, пиленце, я си понапъни малко мозъка, моля те, и помисли къде човек може да намери безпризорни шпагаджии?“ И тогава тръгнах от врата на врата като си пъхах носа къде ли не. Знаете ли я „Черната глава“ на улица „Сен Тома“? Там винаги е пълно с железария! Към два часа подир обед от „Черната глава“ излязоха двамина от онези непрокопсаници. „Дал бог добро, земляци!“ — рекох им. „А, здравей, Кокардас!“ Знам ги аз, знам ги до един като майка си и баща си. „Я елате насам, пиленца!“ Отведох ги на брега оттатък „Сен Жермен л’Оксероа“, в стария крепостен ров на абатството. После си побъбрихме малко нещо в терца и кварта и, бог ми е свидетел, че тези вече никога няма да защитават когото и да било — ни денем, ни нощем.

— Ще рече, обезоръжили сте ги, тъй ли? — попита Гонзаг, който нищичко не разбираше.

Кокардас стремително се совна напред, нанасяйки последователно два въображаеми удара с шпага, след което отново зае величествената си и високомерна поза.

— Ба! — възкликна той предизвикателно. — Та тези дяволи бяха само двамина. Виждал съм сметката и на къде-къде по-опасни от тях, мътните го взели!

Паспоал гледаше своя доблестен приятел с възхищение, примесено с умиление. Кокардас се намираше още в самото начало на лъжата си, когато Паспоал, без да си криви душата, се призна за победен. Кротък и благ по характер, стеснителен и чужд на завистта, той бе почти толкова достоен за уважение със скромните си добродетели, колкото и самият Кокардас-младши с неговите блестящи качества!

Приближените на Гонзаг учудено се споглеждаха. Настъпи продължително мълчание, нарушавано от време на време от тих шепот. Кокардас горе сучеше великанския си мустак.

— Ваше височество ме беше натоварил с две поръчения — поде отново той, — и нека сега от първото премина към второто. След като се разделих с Паспоал, си рекох: „Кокардас, момчето ми, признай си искрено: къде човек намира трупове? По течението на реката.“ Много добре! Тъй че преди да се заема с онези двамина проклетници, аз си направих малка разходка по протежение на Сена. Но за това трябва да станеш рано, а слънцето беше вече над Шатле и по брега на Сена нямаше нищо! Ами да, реката влачеше само тапи! Карамба, бяхме закъснели! Вината за това, разбира се, не беше само моя, но все едно, дявол да го взел! „Кокардас, любезни мой — рекох си тогава, — ти просто би умрял от срам, ако се върнеш при славния си господар като някой празноглавец, без да си изпълнил нищо и никаквите му заръки. Va bene 132 132 Добре (итал.) — Б. пр. ! Но хитър ли е човек, намира изход от всяко положение, тъй де!“ Отминах Пон Ньоф, продължавайки да се разхождам с ръце на гърба. „Не ще и дума, гръм да ме порази — рекох си, — статуята на Анри IV си е тъкмо на мястото!“ Сетне се изкачих към предградието Сен Жак. Ей, Паспоал!

— Кокардас? — тутакси се отзова нормандецът.

— Я ми кажи, спомняш ли си онзи малък провансалски разбойник, рижавия Масабиу от Ла Канебиер, дето бърникаше из хорските джобове край Нотр Дам?

— Разбира се, да не са го обесили?

— Не, и слава богу! Чудесен момък със златно сърце е този Масабиу! Сега си изкарва хляба като продава на хирурзите прясно месо.

— Спестете ни това! — прекъсна го Гонзаг.

— Няма лош занаят, ваше височество, но ако смятате, че ви губя времето, бога ми, начаса ще млъкна като щука!

— Разкажете най-важното! — заповяда Гонзаг.

— Най-важното е, че срещнах малкия Масабиу тъкмо когато слизаше през предградието към улица „Матюрен“. „Дал бог добро, Масабиу, синко!“ — викнах му. „Бог да те поживи, Кокардас!“ — ми рече той. „Как си със здравето, ленивецо?“ — „Горе-долу, разбойнико, а ти?“ — „Поносимо. А откъде идеш, пъдпъдъчето ми?“ — „От болницата, занесох малко стока…“