Пол Февал - Гърбавия

— Бях близък роднина на херцог дьо Ньовер. Сестра ми се омъжи за негов братовчед, херцог дьо Лорен. Като принц и негов съюзник аз дължа закрила на вдовицата му, която освен това е жена на един от най-скъпите на сърцето ми приятели. Ако дъщеря й е жива, аз обещавам, че тя ще бъде богата наследничка и ще се омъжи за принц, ако пожелае. Що се отнася до убийството на моя беден Филип, говори се, че притежавам една-единствена добродетел — не съм злопаметен, и това е вярно, тъй като мисълта за отмъщение се заражда и умира в мен почти едновременно, но когато ми съобщиха: „Филип е мъртъв“, аз също дадох клетва. Днес аз управлявам държавата и да накажа убиеца на Ньовер вече няма да бъде отмъщение, а справедливост.

Гърбавия мълчаливо се поклони. Филип Орлеански продължи:

— Има още много неща, които трябва да разбера. Защо Лагардер се е бавил толкова дълго време преди да се обърне към мен?

— Защото си беше казал: „В деня, когато се откажа от настойничеството си, искам госпожица дьо Ньовер да бъде жена и да може да разпознава своите приятели и врагове.“

— Има ли доказателства за това, което твърди?

— Да, с изключение на едно.

— Кое?

— Доказателството, което трябва да разобличи убиеца.

— Но той познава убиеца.

— Смята, че го познава, но има един характерен белег, който може да потвърди подозренията му.

— Белегът не може да послужи за доказателство.

— Много скоро Ваше кралско височество ще има възможността да прецени това сам. А колкото до произхода и самоличността на младата девойка, не може да има никакви съмнения.

Регентът размишляваше.

— Каква клетва е дал Лагардер? — попита той след кратка пауза.

— Беше обещал да стане баща на детето — отвърна Гърбавия.

— Значи е бил там в момента на смъртта му?

— Да, там е бил. Умиращият Ньовер му повери настойничеството на дъщеря си.

— А извади ли Лагардер шпага, за да защити Ньовер?

— Той направи каквото можа и след смъртта на херцога отнесе детето, макар да бе останал сам срещу двайсетима.

— Знам, че на света няма по-страховита шпага — промълви регентът, — но има нещо неясно в отговорите ви, господине. Щом Лагардер е присъствувал на битката, защо казвате, че само подозира кой е убиецът?

— Било е тъмна нощ. Убиецът е бил с маска и е нанесъл удара откъм гърба.

— Нима самият господар е сторил това?

— Да, самият господар. И Ньовер рухна под удара с вик: „Друже, отмъсти за мен!“.

— А този господар — продължи регентът с очевидно колебание, — не беше ли маркиз дьо Кайлюс-Тарид?

— Маркиз дьо Кайлюс-Тарид е покойник от години — отвърна Гърбавия, — докато убиецът е жив. Достатъчна е само една дума на Ваше кралско височество и Лагардер ще му го посочи още тази нощ.

— Значи Лагардер е в Париж? — живо го прекъсна регентът.

Гърбавия прехапа устни.

— Ако е в Париж — добави изправяйки се регентът — той е мой! — После разтърси едно звънче и заръча на появилия се прислужник: Господин Машо веднага да се яви при мен!

Господин Машо беше полицейският лейтенант. Гърбавия беше възвърнал спокойствието си.

— Ваше височество — каза той, поглеждайки часовника си, — в този момент Лагардер ме чака на един път извън Париж, който няма да ви посоча, дори и да ме подложите на разпит. Скоро ще удари единайсет часа. Ако до единайсет и половина Лагардер не получи никаква вест от мен, конят му ще препусне към границата. По пътя си ще сменя конете, тъй че вашият полицейски лейтенант е безпомощен.

— Ще останете заложник! — извика регентът.

— О, аз! — възкликна Гърбавия и се усмихна. — Ако наистина държите да ме затворите, аз съм изцяло във ваша власт.

И той скръсти ръце на гърдите си. В този момент се появи полицейският лейтенант. Той беше късоглед и без изобщо да забележи Гърбавия, подхвана още преди да са го попитали каквото и да било:

— Имам да ви съобщя нещо ново! Ваше кралско височество ще се убеди, че не може да се проявява снизхождение към подобни размирници. Имам доказателство за тайните им връзки с Алберони. Селамаре е затънал до шия, а също и дьо Вилроа, и Вийар, пък и целият бивш кралски двор, който заедно с херцог и херцогиия дю Мен…

— Млък! — кресна регентът.

В този момент Машо най-сетне забеляза Гърбавия и тутакси млъкна смутен. Измина цяла минута, преди регентът отново да вземе думата. Междувременно той няколко пъти крадешком погледна към Гърбавия, на когото обаче и окото му не мигна.

— Машо — каза най-сетне регентът, — повиках ви точно, за да ви говоря за Селамаре и другите. Почакайте ме, моля, в първия кабинет.