Пол Февал - Гърбавия

— Видях я с очите си, седнала до принцеса Палатин — потвърди нисичкият посредник. — Но видях и друго нещо, още по-изумително.

— Какво? — посипаха се въпроси от всички страни. Ориол се изкашля. Сега козовете бяха в него.

— Да, видях го — продължи той, — и при това нито ми се е привидяло, нито съм го сънувал. Видях как регентът отказа да приеме негово височество принц дьо Гонзаг.

Настъпи тишина. Това интересуваше всички, тъй като всички, които заобикаляха масата за ландскнехт, очакваха богатството си от Гонзаг.

— Че какво толкоз чудно има в това? — обади се Пейрол. — — Държавните дела…

— По това време Негово кралско височество никога не се занимава с държавни дела.

— Но ако все пак някой посланик…

— Негово кралско височество не беше с никакъв посланик.

— Или пък някой нов каприз…

— Негово кралско височество не беше с дама.

Ясните и категорични отговори на Ориол все повече разпалваха всеобщото любопитство.

— Но тогава с кого беше Негово кралско височество?

— Точно това се питаха всички — отвърна нисичкият посредник.

— Самият принц дьо Гонзаг се опитваше да разбере, при това беше в много лошо настроение.

— И какво му отговориха прислужниците? — полюбопитствува Кавай.

— Мистерия, господа, мистерия! Откакто получи някаква депеша от Испания, господин регентът е тъжен. Днес господин регентът заповядал да въведат през вратичката откъм Двора на фонтаните някаква особа, която никой от прислужниците не успял да види. Единствено на Блондо му се сторило, че зърнал във втория кабинет някакъв дребен човечец, облечен целият в черно, един гърбав.

— Гърбав! — повториха наоколо. — Гърбави колкото щеш!

— Негово кралско височество се е затворил с него. Лафар, Брисак и дори самата херцогиня дьо Фаларис намериха вратата му заключена.

За миг настъпи пълна тишина. През отвора на шатрата се виждаха осветените прозорци на кабинета на Негово кралско височество. Ориол случайно погледна натам.

— Вижте! Вижте! — извика той и посочи с ръка. — Те са още заедно.

Всички едновременно обърнаха поглед към прозорците на сградата. Върху белите завеси ясно се очертаваше фигурата на Филип Орлеански; той крачеше. Нечия неясна сянка, намираща се откъм страната на светлината, сякаш го съпровождаше. Това продължи само миг: двете сенки бяха задминали прозореца, а когато се появиха отново, вече бяха разменили местата си. Този път смътна бе фигурата на регента, докато върху завесата съвсем ясно се очертаваше сянката на тайнствения му събеседник: нещо безформено — голяма гърбица върху дребно тяло и дълги ръце, които живо жестикулираха.

Силуетите на Филип Орлеански и на неговия гръбльо вече не се появиха на завесите на кабинета. Принцът отново бе седнал; Гърбавия стоеше пред него в почтителна, но решителна поза.

Кабинетът на регента имаше четири прозореца, два от които гледаха към Двора на фонтаните. В него се влизаше през три врати, едната от които беше официална и се отваряше към голямото преддверие, а другите две — тайни. Но точно в това се състоеше и загадката на комедията. След представленията на Операта, госпожиците, макар че бе напълно достатъчно да прекосят само „Кур-о-Ри“, пристигаха пред вратата на Орлеанския херцог, предшествувани от носачи на фенери, и удряха по нея колкото им сили държат; Косе, Брисак, Гонзаг, Лафар и маркиз дьо Бониве, незаконнороденият Гуфие, когото херцогиня дьо Бери бе взела на служба при себе си, „за да има инструмент за рязане на уши“, чукаха на другата врата посред бял ден.

Едната от тях водеше към „Кур-о-Ри“, а другата — към Двора на фонтаните, вече отчасти очертан от дома на банкера Маре дьо Фонбон и павилиона Реол. На първия от изходите портиерка беше една почтена старица, бивша оперна певица, а другият се пазеше от Льо Бреан, бивш коняр на Monsieur. Това бяха чудесни длъжности. Освен това Льо Бреан беше и един от пазачите на градината, където имаше една къщурка, току зад кръга на Диана.

Точно гласът на Льо Бреан чухме да се разнася от дъното на тъмния коридор, когато Гърбавия влезе през Двора на фонтаните. И наистина, очакваха го; регентът бе сам, регентът бе загрижен. Регентът бе все още в домашния си халат, макар че празникът отдавна беше започнал. Разкошната му коса бе навита на късчета хартия, а на ръцете си носеше от онези ръкавици, предназначени да поддържат белотата им. В своите „Мемоари“ майка му твърди, че тази му наклонност да полага прекомерно много грижи за себе си бил наследил от Monsieur. И наистина, чак до сетния си дъх Monsieur беше кокетен, та дори по-кокетен и от жена.