Пол Февал - Гърбавия

Регентът бе прехвърлил четирийсет и петата си година. Човек би могъл да му даде и малко повече поради голямата умора, която сякаш забулваше чертите му. При все това, той беше хубав; от лицето му лъхаше благородство и чар, а очите му, по женски нежни, излъчваха достигаща до слабост доброта. Устните му и най-вече бузите му притежаваха онази наследствена за Орлеанския род изнеженост и отпуснатост.

Майка му, принцеса Палатин, му бе дала нещичко от своето немско добродушие и пресметливост, но за себе си тя бе запазила най-доброто. Ако повярваме на онова, което тази възхитителна жена разказва за себе си в своите мемоари, тя дори не е и помислила да му даде от красотата, която изобщо не притежаваше.

Върху някои височайши темпераменти разпуснатостта едва-едва се отразява. Има люде железни, но Филип Орлеански не беше от тях. Лицето му, а и цялото му тяло най-енергично доказваха каква преумора му костват оргиите. Можеше дори да се предскаже, че този похабен живот изчерпваше последните си резерви и че смъртта вече го дебнеше на дъното на някоя бутилка шампанско.

На прага на кабинета Гърбавия бе посрещнат от един-единствен прислужник, който го въведе вътре.

— Вие ли ми писахте от Испания? — попита регентът, след като го измери с поглед.

— Не, ваше височество — почтително отвърна Гърбавия.

— А от Брюксел?

— Нито от Брюксел.

— А от Париж?

— Също не.

Регентът отново го изгледа.

— Би ме учудило, ако вие се окажете този Лагардер — промърмори той.

Гърбавия се поклони с усмивка.

— Господине — благодушно и сериозно каза регентът, — и през ум не ми мина да правя намек за това, което си мислите. Аз никога не съм виждал Лагардер.

— Господине — прекъсна го Гърбавия, продължавайки да се усмихва, — когато е бил гвардейски улан при вашия височайши чичо, са го наричали Хубавия Лагардер. Аз никога не съм бил нито хубав, нито гвардеец.

На Орлеанският херцог никак не му се щеше да се задълбочават на тази тема.

— Как се казвате? — попита той.

— У дома ме наричат майстор Луи, ваше височество. Навън хора като мен нямат друго име, освен прякора, който им дадат.

— Къде живеете?

— Много далече.

— Това отказ ли е да ми кажете къде живеете?

— Да, ваше височество.

Филип Орлеански строго го погледна и тихо произнесе:

— Аз имам полиция, господине, и тя минава за способна, тъй че лесно мога да узная…

— Щом Ваше кралско височество толкова държи на това, предпочитам да не му противореча — прекъсна го Гърбавия. — Живея в двореца на принц дьо Гонзаг.

— В двореца на Гонзаг?! — удиви се регентът.

Гърбавия се поклони и отвърна хладно:

— Наемите там са скъпи.

Регентът изглеждаше замислен.

— Отдавна, много отдавна — рече той, — за първи път чух да се говори за Лагардер. Някога той беше непоправим дуелист.

— Оттогава направи каквото можа, за да изкупи лудориите си.

— Какъв сте му вие?

— Никакъв.

— Защо самият той не дойде?

— Защото му бях под ръка.

— А ако поискам да го видя, къде бих могъл да го намеря?

— Не мога да отговоря на този въпрос, ваше височество.

— Но все пак…

— Вие имате полиция, която минава за способна, опитайте.

— Това предизвикателство ли е, господине?

— Не, ваше височество, заплаха. Само след час Анри дьо Лагардер може да бъде извън обсега на вашите издирвания, но постъпката, която предприе за успокоение на съвестта си, той никога вече не ще повтори.

— Та нима е направил тази постъпка против волята си? — попита Филип Орлеански.

— Против волята си, точно това е думата — отвърна Гърбавия.

— Защо?

— Защото залогът в тази игра, която той би могъл изобщо да не започва, е цялото щастие на неговия живот.

— Но кой го е принудил да я играе?

— Една клетва.

— Пред кого?

— Пред един човек, който умираше.

— И как се казваше той?

— Много добре знаете, ваше височество, този човек се казваше Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.

Регентът отпусна глава на гърдите си.

— Цели двайсет години минаха оттогава, а аз нищо не съм забравил, нищо! — прошепна той с променен глас. — Обичах го, моя беден Филип, и той ме обичаше. Откакто ми го убиха, не знам дали съм се докосвал до ръката на искрен приятел.

Гърбавия просто го поглъщаше с очи. Върху лицето му се бе изписало силно вълнение. В един миг той понечи да каже нещо, но с голямо усилие на волята се въздържа и лицето му отново възвърна своята невъзмутимост.

Филип Орлеански вдигна глава и бавно продължи: