Пол Февал - Гърбавия

— И за какво ти е притрябвал, мъничето ми?

Гърбавия му подаде втори двоен луидор.

— Ама че странни прищевки има туй човече! — промърмори Льо Бреан. — Дръж, ето ти ключа от къщичката.

— И накрая — заключи Гърбавия, — искам да отнесеш там пакета, който ти оставих сутринта.

— А ще има ли още един двоен луидор за поръчката?

— Дори два.

— Браво! Туй се казва почтено човече! Сигурен съм, че е за любовна среща!

— Може би — усмихна се Гърбавия.

— Ако бях жена, щях да те обикна въпреки гърбицата ти само заради двойните ти луидори. Но я чакай — сепна се добродушният стар Льо Бреан, — за да влезеш ти трябва покана. Гвардейците не се шегуват.

— Имам си — отвърна Гърбавия. — Ти само отнеси пакета.

— Веднага, мъничето ми. А сега продължи по коридора, после свий вдясно — преддверието е осветено — и ще излезеш на външното стълбище. Приятни забавления и наслука!

Напливът от гости в градината непрекъснато се увеличаваше. Най-гъста бе тълпата край кръга на Диана, намиращ се в съседство с покоите на негово кралско височество. Всеки искаше да разбере защо регентът караше да го чакат.

Няма да отделяме много място на различните съзаклятничества. Интригите на господин дю Мен и неговата съпруга, принцесата, както и попълзновенията на старите съмишленици Вилроа и испанското посолство, макар и изобилствуващи с драматични събития, изобщо не са предмет на нашето повествование. Достатъчно е само да отбележим, между другото, че регентът бе заобиколен с врагове. Парламентът го ненавиждаше и презираше до такава степен, че се възползуваше от всеки удобен случай, за да му оспорва старшинството; духовенството общо взето бе враждебно настроено срещу него заради скандала с конституцията; старите генерали от действуващата армия не изпитваха към него нищо друго, освен презрение, заради мекушавата му политика, и накрая, дори в самия регентски съвет, той постоянно се натъкваше на опозицията на някои негови членове. Не можеше да се скрие фактът, че финансовият парад на Ло му помогна много, за да разсее общественото неодобрение.

Никой, с изключение на узаконените принцове, нямаше основание да изпитва силна лична омраза към този апатичен принц, който не таеше дори капчица злоба в сърцето си, но чиято доброта граничеше с безгрижието. Човек мрази най-много хората, които би могъл да обича най-силно. Филип Орлеански имаше колкото щеш сътрапезници, но нито един приятел.

Банката на Ло му послужи, за да подкупи принцовете. Думата е наистина много силна, но неумолимата история не позволява да се употреби друга. След тях дойде ред на херцозите и така узаконените принцове останаха изолирани, утешавайки се единствено с няколко посещения на Старата, както наричаха тогава изгубилата привилегиите си, госпожа дьо Ментьонон 107 107 Франсоаз д’Обине, маркиза дьо Ментьонон (1635–1719) — френска придворна дама, сключила таен брак с Луи XIV след смъртта на Мари-Терез и играла значителна роля в кралския двор — Б. пр. .

Господин дьо Тулуз се подчини най-чистосърдечно, той беше човек честен. Наложи се господин дю Мен и жена му да търсят подкрепа в чужбина.

Разправят, че по времето, когато се появили сатирите на поета Лагранж, озаглавени „Филипики“ 108 108 Така били озаглавени речите, държани от Демостен срещу Филип II Македонски — Б. пр. , регентът толкова много настоявал пред херцог дьо Сен Симон, тогава негов близък човек, че най-сетне херцогът се съгласил да му ги прочете. Казват, че регентът слушал без дори окото му да мигне и дори се смеел при онези пасажи, очернящи личния му и семеен живот, в които поетът го описва, седнал на масата до собствената си дъщеря по време на неговите оргии 109 109 Поетът отива дори много по-далеч — Б. а. . Но казват също, че плакал и дори припаднал, когато стигнали до стиховете, обвиняващи го, че бил изтровил цялото потомство на Луи XIV. И е имал пълно право да го преживява. Подобни обвинения, дори когато са клюки, правят силно впечатление на простолюдието. „Винаги остава по нещичко“ — бе казал Бомарше 110 110 Пиер Огюстен Карон дьо Бомарше (1732–1799) — известен френски писател и драматург — Б. пр. , който много добре е знаел какво говори.

Най-безпристрастно описание на епохата — на Регентството е направил историографът Дюкло 111 111 Шарл Пино Дюкло 1704–1772) — френски романист-моралист — Б. пр. в своите „Тайни мемоари“ — Той очевидно се придържа към категоричното мнение, че без банката на Ло регентството на Орлеанския херцог не би просъществувало.