Всички обожаваха малкия крал Луи XV, но възпитанието му бе поверено в злонамерените ръце на регента и този път обикновено безразличната тълпа бе обзета от смътно безпокойство, що се отнася до почтеността на принца. Опасяваха се, че в даден момент правнукът на Луи XIV би могъл да изчезне точно така, както бяха изчезнали баща му и дядо му. В същото време това се оказа чудесен повод за какви ли не заговори. И дума не можеше да става, естествено, че херцог дю Мен, господин дьо Вилроа, принц де Селамаре, господата Вийар, Алберони, както и бретонско-испанското съзаклятничество, плетат интригите си за своя собствена сметка! Има си хас! Та нали ратуваха единствено, за да спасят малкия крал от гибелните сили, отнели живота на родителите му!
Отначало на Филип Орлеански дори и на ум не му минаваше да противопостави на нападките нещо друго, освен безгрижието си. Обикновено най-здравите крепости са от мека пръст. Един прост дюшек предпазва много по-ефикасно от куршума, отколкото стоманеният щит. Така Филип Орлеански дълго време спа спокойно, прикрит зад своето безгрижие.
Когато се наложи да се покаже, той се показа. И тъй като стадото нападатели, което го заобикаляше, не притежаваше нито достойнства, нито добродетели, едничката му поява се оказа напълно достатъчна.
По времето, когато се развиват събитията на нашата история, Филип Орлеански все още се намираше зад своя дюшек. Той спеше и хулите на тълпата ни най-малко не смущаваха съня му, макар че тълпата го одумваше доста гръмогласно и то съвсем близо до неговия дворец, току под прозорците му, та дори и в собствения му дом! А тълпата имаше какво да каже, тъй като — нека изключим низостите, които не достигаха целта си, както и обвиненията в отровителство, опровергавани от самото съществование на малкия Луи XV — регентът твърде често даваше повод за злословия. Целият му живот бе един срамен скандал; при неговото управление Франция приличаше на някой от онези големи обезоръжени кораби, дето се оставят да бъдат теглени на буксир от друг кораб. В случая буксирът беше Англия. И в крайна сметка, въпреки успеха на банката на Ло, всеки, който си направеше труда да пророкува близкия фалит на държавата, намираше слушатели.
И ако тази нощ в парка на регента бе налице едно въодушевено множество, то шайката на недоволниците бе също тук: недоволни политици, недоволни финансисти, морално неудовлетворените и независимите. В последната групировка, състояща се от всички онези, които по времето на Луи XIV са били млади и именити, влизаха барон дьо ла Юноде и барон дьо Барбаншоа. Без да са все още кой знае какви развалини, те се утешаваха взаимно, твърдейки, че по тяхно време дамите били много по-красиви, мъжете много по-духовити, небето — по-синьо, вятърът — по-топъл, виното — по-хубаво, лакеите — по-предани, а камините — не толкова пушливи.
Този вид опозиция, отличаваща се по своята наивност, е бил разпространен още по времето на Хораций, който нарича старците — „ласкатели на миналото“, laudator temporis acti.
Но нека веднага кажем, че сред позлатената, усмихната, натруфена и маскирана с кадифе тълпа, която непрекъснато кръстосваше из дворовете на двореца, за да хвърли поглед на украсата на градината и се трупаше най-вече край кръга на Диана, не се говореше кой знае колко за политика. Всички изцяло се бяха посветили на празненството и ако името на херцогиня дю Мен случайно се отронеше от нечии прелестни устенца, то бе единствено, за да я съжалят, че не присъствува на бала.
Един подир друг започнаха да прииждат и силните на деня. Тук бе Бурбонският дук, подал ръка на принцеса дьо Конти; канцлерът д’Агесо водеше принцеса Палатин, а лорд Стеърс, английският посланик, се оставяше да бъде ухажван от абат Дюбоа. Изведнъж из залите, дворовете и алеите се разнесе слух, способен да подлуди дамите, който накара всички да забравят за закъснението на регента и дори за отсъствието на господин Ло. В Пале Роаял бе царят 112 112 Петър I, или Петър Велики (1672–1725) — руски цар — Б. пр.
! Руският цар Петър, придружаван от маршал дьо Тесе.
Веднага щом се разбра, че царят е на бала, настъпи силна суматоха. Това изобщо не бе предвидено в програмата. На всеки му се щеше да го зърне, но тъй като никой не знаеше къде точно се намира той, тълпата следваше най-различни указания и току се блъскаше по кръстовищата. Все пак Пале Роаял не беше Бондийският лес, в крайна сметка все някъде щяха да го открият!
Цялата тази суматоха ни най-малко не смущаваше нашите играчи на ландскнехт, намерили убежище в индианската шатра. Още никой не се беше отказал от играта. Златото и банкнотите продължаваха да валят върху покривката. Пейрол беше покрил внушителна каса и в момента беше на ръка. Макар и леко пребледнял, Шаверни все още се смееше, но вече с половин уста.
Читать дальше