Пол Февал - Гърбавия

— Хе-хе! — изскърца гласецът на Гърбавия. — Че кой вярва в привидения? Никой посред бял ден, на улицата! Всички в полунощ, когато в дъното на уединен алков кандилото случайно угасне. Тогава едно цвете разтваря венче пред погледа на звездите и това цвете е съвестта. Успокойте се господа, аз не съм привидение.

— Ще благоволите ли най-сетне да се изясните, прелестна маско? — сопна се господин дьо Роан-Шабо и се изправи.

Около черното човече се беше образувал кръг. Пейрол се криеше на втория ред, но цял се бе превърнал в слух.

— Господин херцог — отвърна Гърбавия, — не сме по-хубави един от друг, стига комплименти. Виждате ли, това касае оня свят. Става дума за един покойник, който надига надгробния си камък след цели двайсет години, господин херцог. — Тук той отново се изсмя. — Но помнят ли тук, в кралския двор, хората, умрели преди двайсет години?

— Но за какво намеква той? — извика Шаверни.

— Не говоря на вас, господин маркиз — отговори човечето, — това се случи в годината на вашето раждане, вие сте твърде млад. Говоря на онези, чиито коси са посивели. — И с внезапно променен тон, добави: — Той бе галантен благородник и достоен принц, той бе млад, храбър, богат, щастлив, обичан, с лице на арахангел и снага на герой. Той притежаваше всичко, което бог отрежда на любимците си на този свят.

— В който и най-прекрасните неща ги постига участ зла… — издекламира Шаверни.

Човечето го чукна с пръст по рамото и тихичко рече:

— Запомнете, господин маркиз, че понякога поговорките лъжат и че има празници без бъднини.

Шаверни пребледня. Гърбавия го отстрани с ръка и застана до самата маса.

— Обръщам се към онези, чиито коси са посивели — повтори той. — Към вас, господин дьо ла Юноде, който днес щяхте да лежите на шест стъпки под земята във Фландрия, ако той не беше разцепил черепа на разбойника, притиснал ви под коляното си.

Старият барон остана като втрещен и тъй силно се развълнува, че не можа да пророни нито дума.

— Към вас, господин дьо Марийак, чиято дъщеря се покалугери от любов по него; към вас, господин херцог дьо Роан-Шабо, който заради него заповядахте да издигнат крепостна стена около дома на госпожица Ферон, вашата любовница; към вас, господин дьо Ла Вогюйон, чието рамо още не може да забрави онзи майсторски удар с шпага…

— Ньовер! — извикаха двайсетина гласа в хор. — Филип дьо Ньовер!

Гърбавия свали шапка и бавно произнесе:

— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, убит под стените на замъка Кайлюс-Тарид на 24 ноември 1697 година!

— Убит подло в гръб, както разправят — промълви господин дьо Ла Вогюйон.

— От засада — добави Ла Ферте.

— Ако не се лъжа — обади се и господин дьо Роан-Шабо, — обвиниха в това маркиз дьо Кайлюс-Тарид, бащата на принцеса дьо Гонзаг.

По-младите също разговаряха помежду си.

— Баща ми неведнъж ми е разказвал за това — сподели Навай.

— Баща ми беше приятел на покойния херцог дьо Ньовер — каза Шаверни.

Пейрол слушаше и все повече се свиваше.

Гърбавия поде отново с тих плътен глас:

— Убит подло в гръб, от засада, да, всичко това е вярно, но виновникът не се казваше Кайлюс-Тарид.

— Как се казва тогава? — разнесоха се въпроси от всички страни.

Но на черното човече му бе скимнало изобщо да не им отговаря.

То продължи с подигравателен, игрив тон, в който се долавяше горчивина:

— Това вдигна шум, господа! Ах, по дяволите, това вдигна наистина голям шум! Цяла седмица не се говореше за нищо друго. Седмица по-късно се говореше значително по-малко. След месен онези, които все още произнасяха името на Ньовер, бяха гледани тъй, сякаш идваха от Понтоаз…

— Негово кралско височество направи невъзможното! — прекъсна го господин дьо Роан.

— Да, да, знам. Негово кралско височество беше един от тримата Филиповци. Негово кралско височество поиска да отмъсти за приятеля си. Но как? Замъкът Кайлюс е накрай света. Нощта на 24 ноември запази тайната си. Всеизвестно е, че негово височество принц дьо Гонзаг… Впрочем — сепна се черното човече, — не е ли случайно тук един достоен служител на господин дьо Гонзаг, на име Пейрол?

Ориол и Hoce се отдръпнаха, за да открият объркания Пейрол.

— Всеизвестно е, както щях да добавя — продължи Гърбавия, — че негово височество принц дьо Гонзаг, който бе също един от тримата Филиповци, също така е направил всичко, което е било по силите му, за да отмъсти за своя приятел. Но уви, напразно. Никакъв знак, никакво доказателство! Волю-неволю трябваше да оставят на времето, тоест на бога, грижата да открие виновника.