Пол Февал - Гърбавия

— Десет хиляди екю! — обяви Пейрол.

— Държа — отзова се Шаверни.

— С какво? — полюбопитствува Навай.

— На доверие.

— При регента не се играе на доверие — обади се господин дьо Треме, който минаваше наблизо, после с дълбоко отвращение добави: — Същински вертеп!

— Който не облагате с десятък, господин херцог — отвърна Шаверни, поздравявайки го с ръка.

Взрив от смях последва думите му. Господин дьо Треме повдигна рамене и се отдалечи.

Херцог дьо Треме, губернаторът на Париж, облагаше с десятък приходите на всички легални игрални домове. Говореше се, че самият той попечителствувал един такъв дом, намиращ се на улица „Байол“. В това нямаше нищо унизително. Дворецът на принцеса дьо Каринян се славеше като един от най-опасните столични вертепи.

Навай взе картите от ръцете на Пейрол и като го изтика лекичко извън кръга на играчите, обяви следващия залог.

Ориол дръпна Шаверни на страна.

— Бих искал да те помоля за един съвет — пошушна му тайнствено нисичкият дебел посредник.

— Думай — съгласи се Шаверни.

— Сега съм вече благородник и не бих искал да се държа като дръвник. Ето за какво става дума: преди малко заложих сто луидора срещу Таран, но ми се струва, че той не ме чу.

— Спечели ли?

— Не, загубих.

— А плати ли му?

— Не, пък и Таран нищо не поиска.

Шаверни зае дълбокомислена поза, после попита:

— А щеше ли да си поискаш стоте луидора, ако беше спечелил?

— Разбира се — отвърна Ориол, — тогава щях да съм сигурен, че съм залагал.

— Фактът, че си загубил, кара ли те да се съмняваш в това?

— Не, но ако Таран не ме е чул, нямаше да ми плати.

Докато говореше, Ориол си играеше с портфейла си. Шаверни сложи ръка отгоре му и важно заяви:

— На пръв поглед всичко ми изглеждаше много по-просто. Случаят обаче се оказа сложен.

— Остават петдесет луидора! — извика Навай.

— Държа! — обади се Шаверни.

— Как? Но как тъй? — възнегодува Ориол, виждайки го да отваря портфейла му.

Той понечи да си възвърне богатството, но Шаверни с властен жест го отблъсна.

— Спорната сума трябва да се предаде в трети ръце — отсъди той, — тъй че я вземам и разделяйки я наполовина заявявам, че дължа петдесет луидора на теб и още толкова на Таран, като съм убеден, че дори цар Соломон не би стигнал до по-мъдро решение! Държа! Държа! — повтори той и се върна на игралната маса, отнасяйки със себе си портфейла на объркания Ориол.

— Държиш ми парите! — изсумтя Ориол. — Иди после разправяй, че разбойниците не си живеели добре!

— Господа! Господа! — извика в този момент Hoce, който идеше отвън. — Оставете картите, вие играете върху вулкан. Господин Машо току-що разкри три дузини заговори, най-нищожният от които би посрамил дори Каталина. Регентът е уплашен до смърт и се е затворил с черното човече, за да му предскажат бъдещето.

— Ба! — разнесоха се удивени възклицания. — Да не би черното човече да е гадател?

— И още как — потвърди Hoce. — То предсказа на регента, че господин Ло ще се удави в Мисисипи, а херцогиня дьо Бери ще сключи втори брак с онзи негодник Риом.

— По-тихо! Мълчете! — обадиха се по-благоразумните, докато останалите избухнаха в смях.

— Всички говорят само за това — продължи Hoce. — Черното човече е предсказало също, че абат Дюбоа ще се докопа до кардиналската шапчица.

— Хайде де! — изуми се Пейрол.

— И че господин Пейрол ще стане честен човек — заключи Hoce.

Последва нов изблик на веселие. Всички напуснаха масата и се струпаха на входа на шатрата, след като Hoce, поглеждайки случайно към каменното стълбище, бе извикал:

— Вижте! Вижте! Ето го! Не, не регентът, черното човече!

И действително, всички го видяха, безобразно гърбав и със странно изкривени крака, да се спуска бавно по стълбището на павилиона. В подножието му го спря един гвардейски сержант. Черното човече с усмивка му показа поканата си, поклони се и отмина.

Черното човече държеше в ръка лорнет и разглеждаше празничната украса с вид на истински познавач. То най-любезно се кланяше на дамите и току се подсмиваше под мустак като някой гръбльо, какъвто всъщност беше. На лицето си носеше маска от черно кадифе. И колкото повече се приближаваше до нашите играчи, с толкова по-жив интерес го разглеждаха те, но не ще и съмнение, че този, който го наблюдаваше най-внимателно, бе господин Пейрол.

— Що за дяволско изчадие! — извика най-сетне Шаверни. — Я чакайте! Това май е…