Пол Февал - Гърбавия

Пейрол имаше едно-единствено желание: да се измъкне оттук колкото се може по-скоро, за да предупреди Гонзаг. Но въпреки това продължаваше да стои, за да разбере докъде ще дръзне да стигне във вероломството си Гърбавия. Виждайки да изплува от забвението споменът за 24 ноември, Пейрол се почувствува малко нещо като човек, когото са сграбчили за гушата. Гърбавия имаше право: кралският двор изобщо не притежава памет, в кралския двор мъртвите отпреди двайсет години са двайсет пъти забравени. Тук обаче имаше едно изключително обстоятелство: покойникът беше част от нещо като триумвират, чиито други двама членове бяха живи и всемогъщи, Филип Орлеански и Филип дьо Гонзаг. Безспорен е фактът, че ако видеха интереса, изписан върху лицата на всички, бихте помислили, че става дума за убийство, извършено едва ли не снощи. Ако намерението на Гърбавия беше да възкреси брожението около онази отколешна тайнствена трагедия, успехът му бе пълен.

— Хе-хе! — изскърца той, обгръщайки присъствуващите с бърз, пронизителен поглед. — Човек трябва да се уповава на небето само в краен случай. Но аз познавам люде мъдри, които ни най-малко не се смущават да прибегнат до тази последна възможност. Пък и искрено казано, господа, можеше и по-зле да бъде, небето има поне очи, по-добри от тези на полицията, небето е търпеливо, то разполага с време. Вярно, понякога закъснява, минават дни, месеци, години, но удари ли часът…

Гласът на Гърбавия глухо потрепваше. Той замълча. Въздействието на думите му беше толкова силно и осезателно, че всеки изпита усещането сякаш неясна заплаха, затаена в пронизителния му речитатив, бе отправена към всички едновременно. Тук имаше само един виновник, един слуга, едно оръдие. Всички други изтръпнаха. Армията на приближените на Гонзаг, състояща се изцяло от хора твърде млади, за да могат да бъдат дори заподозрени, се огъваше под бремето на непознато мъчително униние. Дали пък вече не чувствуваха, че с всеки изминат ден тайнствената верига, която ги приковаваше към господаря им, все повече се скъсяваше? Дали не предугаждаха, че Дамоклиевият меч скоро щеше да увисне над главата на самия Гонзаг? Кой знае? За подобни предчувствия няма разумно обяснение. Те се страхуваха.

— Когато удари часът — продължи Гърбавия, — а той рано или късно винаги удря, един мъж, един пратеник от оня свят, един призрак излиза от гроба, защото такава е волята божия. И този мъж, макар понякога и против волята си, изпълнява своята съдбовна мисия. Ако е силен, нанася удар; ако е немощен, ако десницата му е като моята и не може да издържи тежестта на меча, той дебне, провира се… докато успее да доближи презрените си устни до ухото на всемогъщите и в кобния час, едва чуто или със страшна сила, изуменият отмъстител чува от висините да долита името на убиеца…

Настъпи пълна, тържествена тишина.

— Кое е името? — попита господин дьо Роан-Шабо.

— Знаем ли го? — обадиха се в един глас Шаверни и Навай.

Гърбавия сякаш изживяваше въздействието на собствените си думи. После с пресеклив глас продължи:

— Дали го знаете? Какво значение има? Кои сте вие? Какво можете да сторите? Името на убиеца би ви поразило като гръм. Но там, горе, на първото стъпало на небесния трон седи един човек. Преди малко неговият глас се разнесе от висините: „Ваше кралско височество, убиецът е тук!“ и отмъстителят потръпна. „Ваше кралско височество, убиецът е сред тази позлатена тълпа!“ и отмъстителят отвори очи и се взря в тълпата, която минаваше под прозорците му. „Ваше кралско височество, вчера и утре на вашата трапеза седеше и ще седне убиецът!“ и отмъстителят започна да прехвърля на ум списъка на сътрапезниците си. „Ваше кралско височество, всеки божи ден, сутрин и вечер, убиецът ви подава окървавената си ръка!“ и отмъстителят се изправи с думите: „Кълна се в бога, правдата ще възтържествува!“

Последва нещо много странно: всички присъствуващи, най-знатните и най-достойните, подозрително се спогледаха.

— Ето защо, господа, тази вечер регентът на Франция е загрижен — рязко заключи Гърбавия. — Ето защо стражата е удвоена.

Той се поклони и понечи да излезе.

— Името! — извика Шаверни.

— Тъй де, кое е туй фамозно име?! — подкрепи го Ориол.

— Господа, господа — намеси се и Пейрол, — нима не виждате, че този нагъл палячо само се подиграва с вас?

Гърбавия се бе спрял на изхода на шатрата. Той вдигна лорнета си и огледа своята аудитория. После заситни обратно, заливайки се в сухия си, подобен на крясъка на керкенез кикот.