Пол Февал - Гърбавия

Гърбавия нямаше вече слушатели. Последните двама, Барбан-шоа и ла Юнодай, се отдалечаваха накуцвайки, тъй като и двамата страдаха от подагра, единият в десния, а другият в левия крак. Черното човече беззвучно се засмя, после глухо избъбри:

— С пръст! С пръст!

То извади от джоба си някаква грамота, скрепена с кралския печат, и се настани на празната маса за ландскнехт, за да я прочете. Грамотата започваше така: „Луи, по божия милост крал на Франция и Навара, и т. н…“. Отдолу се мъдреше подписът на Луи, херцог Орлеански и регент, приподписан от държавния секретар Льоблан и господин Машо, полицейски лейтенант.

— Чудесно! — рече човечето, след като й хвърли бегъл поглед. — За пръв път от двайсет години можем да вдигнем чело, да погледнем хората в очите и да запокитим името си в лицето на нашите преследвачи. Бога ми, кълна се, че добре ще се възползувам от случая!

Между преамбулата и подписите, скрепената с държавния печат на Франция грамота съдържаше разрешително в надлежна форма, дадено от правителството на кавалера Анри дьо Лагардер, бивш гвардейски улан на покойния крал. Документът, оформен във възможно най-изчерпателен стил, възприет наскоро за дипломатическите пратеници със специални пълномощия, предоставяше на кавалера дьо Лагардер правото да пътува безпрепятствено из цялото кралство под закрилата на властите, да напуска френска територия в пълна безопасност по всяко време и каквото и да се случи.

— Каквото и да се случи! — повтори няколко пъти Гърбавия. — Господин регентът си има своите недостатъци, но е човек честен и държи на думата си. Каквото и да се случи! Това предоставя на Лагардер наистина неограничени възможности, тъй че ще го накараме да се появи и дай боже да действува както трябва! Той погледна часовника си и стана.

Индианската шатра имаше два входа. На няколко крачки от втория сред храстите се виеше тясна пътечка, която водеше до неугледната къщурка на метр Льо Бреан, портиер и пазач на градината. Бяха се възползували от нея, както и от всичко останало, за да я включат в общия декор. Разкрасената и фасада се осветяваше от един рефлектор, скрит в короната на голяма липа, която завършваше пейзажа в този му край. Обикновено вечер това бе място безлюдно, много закътано и мрачно, което господа гвардейците винаги държаха под око.

Гърбавия излезе от шатрата и веднага забеляза струпалата се пред гъстия храсталак в пълен състав армия на Гонзаг, която се беше прегрупирала след безредното си отстъпление. Тъкмо говореха за него. Ориол, Таран, Hoce, Навай и другите се смееха от все сърце, но Шаверни беше умислен.

Очевидно Гърбавия нямаше никакво време за губене, тъй като се насочи право към тях. Той вдигна лорнета пред очите си и като че ли отново се отдаде на възхищението си от украсата, както и в момента на появяването си.

— Единствен господин регентът умее да прави всичко толкова добре! — промърмори той. — Очарователно! Очарователно!

Нашите комарджии се отдръпнаха, за да му сторят път. Гърбавия се престори, че внезапно ги е познал.

— Аха! — възкликна той. — Другите също си тръгнаха. Хе-хе-хе! С пръст! Нали знаете, на бал с маски всичко е позволено. Господа, изцяло съм на ваше разположение!

На пътя му не бе останал никой, с изключение на Шаверни. Гърбавия почтително му свали шапка и понечи да го подмине, но Шаверни го спря. „Свещеният“ батальон на Гонзаг избухна в смях.

— Шаверни иска да му гадаят — подхвърли Ориол.

— Шаверни си намери майстора — додаде Навай.

— При това по-заядлив и по-бъбрив от него!

Шаверни се обърна към черното човече:

— Мога ли да ви кажа една дума, господине?

— Колкото думи ви е угодно, господине?

— Думите, които изрекохте преди малко: „Има празници без бъднини“, лично до мен ли се отнасяха?

— Да, лично до вас.

— Благоволете да ми ги изтълкувате, господине.

— Маркизе, нямам време.

— Дори и ако ви заставя?

— Не си губете времето, маркизе! Господин дьо Шаверни, сразил в двубой Езоп II, наречен още Йон, наемател на кучешката колиба на господин дьо Гонзаг, наистина, само това липсваше на реномето ви!

Въпреки това Шаверни се опита да му препречи пътя и протегна ръка, за да го спре. Гърбавия я хвана и я стисна в своите.

— Маркизе — тихо произнесе той, — вие струвате много повече от постъпките си. По време на моите странствувания из прекрасна Испания, където сме били и двамата, веднъж в Овиедо видях странна гледка: един чистокръвен боен кон, с който неизвестно откъде се бяха сдобили някакви еврейски търговци, беше затворен заедно с товарни мулета. Когато отново минах оттам, жребецът бе умрял от мъка. Маркизе, вашето място изобщо не е тук. Ще умрете млад, тъй като ще ви бъде много трудно да станете негодник!